— Ела тук — каза тя.
Седнах до нея. Тя ме хвана за ръката.
— Съжалявам, драги мой. Но няма да ти стане по-добре, като отбягваш всичко. И няма смисъл да ме обиждаш. Нито да обиждаш Ейб. Не съм дошла да те наранявам още повече.
— Не можеш — отвърнах аз. — Никой не може. Не можеш да ме нараниш повече. Барбара…
Като произнесох името й, заплаках.
— Няма да видя вече Барбара; няма да видя вече Барбара. А щом не мога да видя нея, не мога да видя и сина си. Нищо не ми остава.
— Сюзън ми разправи всичко — каза тя.
— Не е трябвало.
Внезапно се почувствувах смачкан и победен — дебел, необръснат рогоносец, който циври в халата си. Отдръпнах ръка.
— Ще се обръсна, ако ме извиниш. Прощавай, че ме завари в такъв вид.
— Моля ти се и друг път съм виждала необръснати мъже.
Турих в контакта щепсела на електрическата самобръсначка.
— Всичко ли ти разправи?
— Потвърди всичко.
Оставих самобръсначката.
— Господи, как ли си злорадствувала! Гледала си ме с неговата дъщеря…
— Престани! Тя не е негова дъщеря. Можеш да кажеш, че и Хари е негов син. Да имаш деца е нещо много повече от зачеването.
Пак седнах до нея. Тя протегна ръка; хванах я здраво не от признателност, не от желание, а от нуждата да почувствувам присъствието на друго човешко същество.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — рекох аз. — Вече нищо не разбирам. Барбара дъщеря на Марк ли е, или не е?
— Ти го познаваш, нали? По мое мнение той не е лош, но не е и стока. В някои отношения прилича на теб, но му липсват твоите преимущества.
— Моите преимущества? Задната уличка в Дафтън? Или дафтънската гимназия? Всичко, което съм постигнал, съм го постигнал с пот на челото. Той е, който има преимущества.
— Аз се изразявам съвсем точно. Ти можеш да вървиш само нагоре; а когато бащата на Марк загуби парите си, той можеше да върви само надолу.
Направих гримаса.
— Произходът ми е толкова долен — искаш да кажеш, че всяка промяна е за добро.
— Ти си смешно обидчив. Марк е бил разглезен още като млад, всичко е получавал наготово. Ти си се научил да разчиташ на себе си. В това отношение твоето детство е било много по-щастливо от детството на Марк.
Познавах баща му. Той беше лош човек и не го казвам лекомислено.
— Пет пари не давам за юношеските му мъки — отговорих аз. — Не си дошла да ми разправяш за тях, нали?
— Юношеските мъки е добре казано — рече тя. — Но, разбира се, не очаквам това да те засегне.
— Нещо се е случило. Някой му е казал, нали?
— Никой не му е казал. Но и да бяха му казали, той нямаше дума да продума. Дотолкова поне е джентълмен. — Тя говореше, сякаш се гордееше с него.
— Значи, нашата тайна е запазена. Каквото и да се случи, той е джентълмен, а аз не съм. Няма да му кажа какъв голям глупак съм бил заради него. Няма да стане скандал. От това ли се страхувате? Затова ли дойде?
— Сигурно не си прочел писмото на Ейб — въздъхна тя.
— Не го прочетох. Изгорих го.
— О, господи! — Лицето, й се удължи, изкривено от болка. — Ти ни мразиш. Истински ни мразиш. Защо, Джо, защо? Защо ни мразиш толкова много? В писмото нямаше нищо, което да те нарани. Ейб съжалява за теб. Чувствува отговорност за случилото се…
— Има защо — казах аз.
— Да, има защо. И двамата трябва да чувствуваме отговорност. Но недей иска всичко наведнъж, Джо. Не става въпрос изобщо за твоето уволнение. Ейб разбира, че ти трябва малко време, за да премислиш…
— Значи, и той знае.
Тя поклати глава.
— Не, той не би понесъл толкова удари. Не виждам защо трябва да знае.
— Не се плаши — казах аз. — От мен няма да го научи.
— Никога не съм се плашила от това — отвърна тя кротко.
— Няма да се върна в Уорли. Нагледах ви се. Вие мислехте, че нямам кураж да го направя, но аз избягах. Започвам отново. Не искам нищо от вас, до гуша сте ми дошли всички, дявол да ви вземе… — пак заплаках.
Тя погали леко ръката ми.
— И това май не те прави много щастлив — рече тя. — Знаеш ли какво си мислех отначало, когато се ожени Сюзън? Тогава не те обичах, не ми харесваше постъпката ти с Алис Айсджил, не ми харесваше, че явно използуваше Сюзън, за да добиеш каквото искаш. Но в теб имаше нещо — независимо дали беше щастлив, или не, ти вярваше, че можеш да бъдеш щастлив. А сега вече не вярваш, нали?
— Как да вярвам! — измърморих аз.
— Не се сърди, че те питам, но сигурен ли си, че обичаш Нора?
— А защо мислиш съм напуснал дома си?
— Не заради нея — отвърна тя.
— Тя вярва, че е така. Това е достатъчно.
— Няма да й бъде достатъчно, ако някога разбере за Барбара.