— Ще й кажа, когато му дойде времето.
— Променил си се, драги мой.
Нощта се спущаше и в полумрака острите черти на лицето й се разтопиха, а сивотата на меката й лъскава коса изглеждаше сякаш доброволно избрана, а не настъпила с годините.
— Не се чувствувам променен — отвърнах аз.
— Променил си се. Няма я предишната ти решителност. По-рано никога не отлагаше нещата.
Крайчецът на комбинезона й се подаваше съвсем малко; открояваше се с ярката си белота върху черната рокля. Тя го погледна, намръщи се леко, но не направи опит да го дръпне нагоре.
— Тука съм временно — казах аз. — Скоро ще се преместим в Хемпстед.
— Ще постъпиш ли на работа при Едгар Тифилд?
— Не зная.
— Ейб няма да ти попречи.
— Много великодушно от негова страна.
— Той е много по-великодушен, отколкото си мислиш. Само аз зная колко великодушен е. А може би не само аз.
Сега ми се струваше важно да държа ръката й; но в последвалото мълчание беше трудно да се разбере кой кого утешава. Не я попитах нищо, а нямаше и нужда; но знаех, че по различни пътища и двамата бяхме стигнали до едно и също място.
— Не става дума за тази, за която мислиш — сподели тя тихо.
За миг притиснах ръката й до бузата си.
— Мъчното е човек да живее със себе си — казах аз. — Не мога да се върна при нея. Тя иска ли да се върна?
— Това ще трябва сам да решиш.
— Барбара пита ли за мен?
— Ти имаш не само дъщеря, а и син. Хари пита за тебе.
— Той е в училище.
— Избягал е от училището. Не казва защо.
— Върнете го — рекох нетърпеливо аз.
Тя пусна ръката ми.
— Преди миг само беше твърде чувствителен — отвърна тя. — И страдаше, нали.
— Това не е никак важно. Не може ли да го вразуми някой? Ти не можеш ли? Не може ли майка му? Не може ли да го вразуми любимият му дядо?
— Изглежда, че не. Той иска баща си. — Тя се изправи. — Няма да ти отнемам повече време, Джо. Между другото, не ме е изпратила Сюзън. Хари ме изпрати.
— Не мога да отида — заявих аз. — Просто е невъзможно.
— Той иска да го видиш — повтори тя. — Предадох ти неговото поръчение.
Държах й да си облече палтото.
— Бъдете твърди! — казах аз. — Сега не мога да дойда в Уорли.
— Това е напълно твоя работа — отговори тя с безразличие. — Никой не може да те накара да видиш сина си, щом не желаеш.
— Ще повикам такси по телефона — предложих аз.
— Спряло е да вали. С удоволствие ще се разходя пеша.
— Трябва ли да си вървиш?
— Имам една среща. Но много мило от твоя страна, че искаш да задържиш старата жена. Довиждане, Джо.
— Довиждане, Маргарита. — За пръв и последен път през живота си я назовах по име.
Тя се усмихна и неочаквано ме целуна по бузата.
— Ти си мил човек — каза тя. — Бъди такъв, Джо, това е по-важно, отколкото мислиш. — Тя излезе почти тичешком от стаята.
25
Леко намръщен, Ник Халбертън провери сметката. Той написа нещо върху листа и лицето му просветна. Келнерът се отдалечи заднешком — той се кланяше и имаше толкова доволен вид, сякаш ръцете му бяха натъпкани с петлирови банкноти.
— Беше великолепно — каза той. — Трябва по-често да се събираме така, много по-често. — Изправи се. — Не, не, вие си довършете коняка. — Целуна Нора. — И не забравяй утре да ми се обадиш по телефона, Джо.
Келнерът му направи път. Той се запъти към гардеробната, въртеше бавно глава ту на една страна, ту на друга и при всяко въртене поздравяваше с леко поклащане някой познат.
Походката му беше малко вдървена; както ми каза, няколко шрапнелни парчета го ранили при Анцио. Но когато взе своята чанта и му помогнаха да облече тъмносиньото си палто, той ми заприлича на „Градския джентълмен“ от комплекта кукли, които миналата Коледа бях купил на Хари; палтото му имаше същата дължина, а плоското му лице — същия цвят. Помислих си, че също като куклата на Хари и той има прозрачна, пластмасова основа. Бяха го принудили. Всички бивахме принудени: той беше принуден да дойде на този обед, защото беше следвал заедно с Нора в университета в Лийдс, аз бях принуден да присъствувам на този обед, защото Нора искаше да не оставям всичко на произвола, да бъда привързан към Лондон и към нея; нищо не се беше променило.
Освен това, че синът ми имаше нужда от мен, за първи път, доколкото си спомням, имаше нужда от мен, а аз не бях при него. Вчера претекстът да не отида в Уорли беше, че на Нора дадоха два билета за театър, днешния претекст беше обедът с Ник Халбертън; утре щеше да има друга причина да не отида. И когато успеех да отида в Уорли, Хари вече нямаше да има нужда от мен. Той нямаше да забрави моята измяна; и след това щеше да е безсмислено да му се обяснява, че не съм могъл да пропусна „Моя прекрасна лейди“ или че съм бил принуден да обядвам с Ник Халбертън. Той щеше да запомни само едно: че е имал нужда от мен, а аз не съм бил там.