Нора се наведе над масата.
— Струва ми се, че те хареса, Джо.
— Кой?
— Ник, разбира се, какъв си идиот!…
— Всъщност той едва ли може да хареса когото и да било — отвърнах аз.
— Винаги познавам, щом хареса някого. Ник напредва много бързо и се нуждае от свестни хора. Не е такъв глупак, че да върши всичко сам. Нуждае се от свестни хора и им плаща най-високи заплати. Той е справедлив и щедър, но ако не оправдаеш доверието му…
— Зная. В такъв случай става съвсем безскрупулен. Всичко това съм го чувал вече. Прекалено много мислиш за него. Ти самата нямаш нищо против да работиш за него, нали?
За мое учудване й стана неудобно. На нейната красота не подхождаше такъв израз — за миг очите й ми се видяха жестоки и изпъкнали, силната й червенина — изкуствена, а деколтираната й рокля — подходяща за някоя кръчма.
— Той ми предложи работа, но от състрадание. Не беше достатъчно добра. Самият той нямаше да ме уважава, ако я бях приела. Без перспективи. — Гласът й стана по-писклив. — Трябва да мисля за това. Трябва да се грижа за себе си. Никой друг няма да се погрижи. Съпругът ми никога не се грижеше за мен. Дори и баща ми никога… — Тя млъкна, овладя се. — Джо, не може повече да се мотаеш из апартамента и да пиеш. Не ме интересува колко пари имаш, но те няма да траят вечно. Изведнъж ще свършат и тогава ще си принуден да приемеш каквато и да е работа, за да можеш да ядеш. В такива случаи попадаш на най-мръсните служби, които никой не иска да приеме. Мислиш ли, че Ник щеше да се заинтересува от теб, ако знаеше, че се нуждаеш от работа? Той щеше да подуши глада ти, щеше изведнъж да си спомни, че има друга среща, и да си отиде. Защо мислиш, че положих толкова усилия да уредя този обед? Смяташ, че беше лесно? Знаеш ли с колко интриги, телефонни разговори и чакане съм успяла? Мислиш ли, че ми е приятно да искам услуги?
Не мислех вече за „Градския джентълмен“ от куклите на Хари, а за „Седналата жена“. „Седналата жена“ носеше плисирана пола и притискаше чанта до гърдите си. Острите й гърди изпъкваха под раирания пуловер и изразът й беше почти свиреп като израза на Нора в този миг. Тя нямаше подставка, защото не се нуждаеше от такава. Но също като „Градския джентълмен“ и тя не можеше да се движи по собствено желание. И аз не се различавах от тях. Някаква ръка се бе спуснала и ме беше набутала в ръцете й, някаква ръка се беше спуснала и ме беше набутала в Лондон; някаква ръка се бе спуснала и ме беше отстранила от сина ми. Както и да назовавах тази ръка, която ме местеше, както и да назовавах ръката, която местеше Нора, името й не беше любов.
— Джо — каза тя, — ти не ме слушаш.
— Мислех.
— Ще му се обадиш ли утре?
— Ще му се обадя, стига да мога.
— Джо, когато Ник те помоли да му се обадиш на другия ден, то значи, че трябва да му се обадиш на другия ден. Ако не го направиш, безсмислено е да го търсиш повече. Ще те отпише напълно.
— Ужасно! — отвърнах аз. — Няма да го преживея.
— Не искаш ли да постъпиш на тази работа?
— Още никой не ми я е предложил.
— Предложиха ти, глупчо. Утре той ще те покани да се видите в бюрото му, ще те предаде на някой друг, няколко бележки ще се разменят и ще постъпиш. Той така работи.
— Утре не мога да го видя. Отивам в Капуа.
— Отиваш в Капуа?
— Нали така наричаме Уорли?
— Нещо не е в ред — каза тя. Изправи гърба си, сякаш в очакване на присъдата. — Бих предпочела да ми го кажеш, каквото и да е. Обещавам да не правя сцени, Джо.
— Няма причина за сцени — отговорих аз. — Хари е избягал от училище. Иска да ме види. Това е всичко.
— И ти трябва веднага да отидеш? Не може ли да почака един ден?
— Трябваше да отида още преди два дни — казах аз. — Няма да се изненадам, ако вече не иска да ме види. Бедният… — Закрих очи с ръце.
Тя свали ръцете ми.
— Не се срамувай. Досега не съм те виждала да плачеш. За мен това е удоволствие, Джо. Аз съм плакала за теб, Джо. Когато напуснах Капуа, всяка нощ плачех за теб. Но тогава си представях нашия нов живот и преставах да плача. — Тя почука по розовата маса. — И тази маса беше част от мечтите ми. Винаги съм харесвала това заведение. Не зная защо. Можех и преди да обядвам тука, но никога не съм идвала. Пазех го за специален случай. — Тя се огледа. — Розовите светлини, килимите, розовите стени — сякаш си в скъпа кутия за шоколадени бонбони, дори е прекалено хубаво за делови обед. Когато Ник каза, че ще обядваме тук, на мен ми се стори, че това е добър знак. Всичко се развиваше както трябва…