— Така ще е и занапред — прекъснах я аз.
— Не, мили, не! Ще ми поръчаш ли още едно бренди!
Повиках келнера. Поръчах и сложих ръката си върху нейната.
— Ще се върна — уверих я аз. — Нали и ти искаше да отида в Капуа?
— Не разбираш — отвърна тъжно тя. — Аз исках да отидеш, когато беше благоприятният момент. Сега вече не е благоприятният момент.
— Той е малко момче — отвърнах аз безпомощно. — Аз съм негов баща. Трябва да отида при него.
— Ти си баща и на Барбара — рече тя. — Зная какво изпитваш към нея. Ти говориш насън, Джо. В съня си изплакваш името й, но когато си буден, никога не го споменаваш.
— Барбара няма… — започнах аз и млъкнах.
Тя поклати глава.
— Няма значение ли? Не, има, Джо. Има по-голямо дори от Хари. Има по-голямо значение от службата при Ник, по-голямо значение и от мен. И от нашите деца. — Тя се засмя. — „Ърлс Коурт“, „Глостър Роуд“, „Саут Кенсингтън19“ — още не са родени, нали? — Тя се освободи леко от ръката ми. — Най-добре е да се върнеш при собствените си деца — завърши тя.
— Нора — отвърнах аз. — Ще ти кажа истината. Не е така, както си мислиш… — млъкнах. Беше минало времето, когато можех да й кажа истината: сега можех само да нараня безвъзвратно гордостта й.
— Не казвай нищо повече, мили — поде Нора. — И не се безпокой за мен. Няма да правя глупости.
— Обичам те — казах аз.
— И аз те обичам — отвърна тя. — Но май нямам голяма полза от това.
— Нора — рекох аз, — не искам да свършим така. Довечера ще ти се обадя по телефона…
— Казах ти да не се безпокоиш — отговори тя. — Не мога повече да се състезавам. Видях израза на лицето ти, когато споменах Барбара. Това ми стигаше, мили. Не мога да се състезавам с нея.
Донесоха брендито и тя чукна чашата си в моята.
— Пожелавам ти да прекараш добре в Капуа — каза.
— Ще се върна — настоях аз.
— Никой не се връща от Капуа — заключи тя.
26
— Щом не искаш да ми кажеш какво се е случило, защо ме викаш при себе си?
Потърсих с очи пепелник и за пети път от девет часа насам изгасих фаса на пода.
— Искам да си отидеш — заяви Хари. Зави се презглава.
— Стаята е твоя — отговорих аз. Размърдах се неудобно на стола, който бях придърпал до леглото му; пак ме порази фактът, че тази стая беше най-неудобната в цялата къща и, общо взето, не беше много по-добра от моята детска стая. Купчинката фасове върху черния линолеум с нищо не допринасяше за добрия й вид.
Издърпах леко завивката. Той извърна лице от мен.
— Защо не ме оставиш на мира?
— Ти ме повика да дойда.
— Това беше преди три дни.
— Не го повтаряй, Хари, моля те.
Той се изправи в леглото.
— Мислех, че като си дойда в къщи, ти ще бъдеш тук. Никой не ми беше казал, че те няма. Никой нищо не ми казва. После баба спомена, че заминава за Лондон, и аз я помолих да ти каже да дойдеш. А ти не дойде.
— Сега съм тук — отвърнах аз.
Сложих ръката си върху неговата.
— Пусни ме — рече той. — Зная защо не дойде. — Лицето му сякаш се сбръчка от мъдрост като на възрастен. — Чух мама да разправя на баба. Каза, че онази жена, Хоксли, те, била хванала в ноктите си. Каза, че си живеел с нея…
— Не е трябвало да слушаш неща, които не са за теб — смъмрих го аз.
— И си спал в стаята ми. Попитах мама дали е така, но тя отвърна, че не си. През ваканцията я попитах и тя каза, че не си. Но аз знаех, че си спал, защото индианското ми одеяло е изгорено от цигара.
— Ще ти купя друго — обещах аз и се почувствувах толкова виновен, сякаш одеялото беше неговата едничка собственост и аз го бях продал, за да изпия парите.
— Не искам друго — заяви той. — Ти ми го развали. — Започна да си хапе ноктите. — Защо си спал в моята стая?
Дръпнах ръката от устата му.
— Има неща, които още не можеш да разбереш. Но хората правят грешки. Аз сгреших и майка ти също сгреши.
Ръката му остана в моята.
— А чичо Марк сгрешил ли е?
— Той също е правил много грешки.
— Боли ме ръката, татко!
— Извинявай.
Не можех да понасям повече самотността върху лицето на Хари. Чух името на Марк и в мен пак се възобнови старата омраза, желанието да руша; никога нямаше да се отърва от тази омраза, но сега не беше време за нея. Хари бе самотен, Хари се бе загубил и индианското му одеяло беше изгорено от цигара. Прегърнах го.
— Хари, ти чувствуваш, че съм те изоставил. Не съм искал да го сторя, миличък. Много неща ми се струпаха на главата и аз избягах. Възрастните също бягат понякога. Върнах се, защото мислех, че имаш нужда от мене. Ти си мой син. Ако имаш нужда от мен, аз винаги ще бъда при теб.