— Голяма работа! — рече той. — Все пак ти не дойде, когато те повиках. Никога не си ми писал писма. Никога не си идвал в училище. Бил си много зает с оная мисис Хоксли. Зная какво си правил с нея, но не трябва да го казвам. Казах го на мама, а тя ми удари плесница…
— Ако искаш, кажи го. Каквато и дума да кажеш, аз ще я зная. Но това няма да помогне с нищо, нали?
Той се отдръпна от мен.
— Скоро и ти ще се нервираш. С мен всички се нервират. Скоро ще започнеш да викаш. Те все викат. Няма да ти кажа. На никого нищо няма да кажа, защото всичките сте глупави и лоши и никой не ме иска, дори Барбара…
— Тя е бебе — рекох кротко аз.
— Тя не ме иска. Никой не ме иска. Вървете всички по дяволите!
Той ме погледна, за да види дали ругатнята ме е възмутила. Усмихнах му се.
— Не се разгорещявай, Хари — посъветвах го. — Щом не искаш да ми кажеш, няма да те насилвам. Но каквото и да си направил, аз съм на твоя страна. Запомни това. — Целунах го. — Хайде сега, опитай се да заспиш.
Изправих се. Когато стигнах до вратата, той ме повика. Пак му се усмихнах.
— Утре ще се видим.
— Ела при мен, татко.
Седнах на леглото.
— Наистина ли ще си на моя страна, каквото и да съм направил?
— Никога не те лъжа — отвърнах аз.
Той ми стисна ръката.
— Няма да ми се сърдиш, нали? Обеща ми.
Големите му сини очи и дългите тъмни ресници били изхабени, трябвало да се роди момиче — така казваха Сюзън и много други хора. Докато го гледах, за първи път от два месеца започнах да разбирам защо е избягал от училище. Беше красиво момче; вгледах се и долових, че чертите му са по-нежни от чертите на Барбара. Пак ме обзе гняв; този път към самия мен. В какъв плен го бях оставил да попадне?
— Слушай, Хари. Каквото и да си направил, все едно. Обещавам ти, че няма да ти се карам. Всички правят грешки, Хари. Една грешка не значи край на света.
— Пратиха ме в Ковънтри — започна той. — Не можех да издържа. По-добре, и без това го мразя, гадното училище!
— Можеше да ми го кажеш — рекох аз. — Но сега вече е все едно. Защо те пратиха в Ковънтри?
Той ме изгледа подозрително.
— Ти ще ми се разсърдиш — отвърна той. Заплака шумно; притиснах го до себе си и обърсах очите му. Той изхълца и ми върна носната кърпа.
— Много съм лигав — каза той. — Не трябва да хленча. — Освободи се от ръката ми.
— Господи! — възкликнах аз. — Плачи, щом ти се плаче. Защо пък трябва да се въздържаш? Така ли ви възпитават в онова идиотско училище? Да ставате твърди като индианци?
— Искаха да ме „белосат“ — обясни той. — А аз не им давах. Това е нещо като встъпителна церемония за втората година. — Той взе носната ми кърпа и си обърса очите.
— Струва ми се доста глупава работа — казах аз. — Но аз никога не съм имал твоите преимущества в обществото. Какво по-точно означава това „белосване“?
— „Белосват“ ти… онуй нещо! — отвърна той. — Правят го с всеки.
— А директорът знае ли?
— Не знае, разбира се. — Хари изпусна носната кърпа. — Ама ти да не му кажеш?
— Няма. Но те не са те пратили в Ковънтри само защото не си позволил да те „осветят“. Ако може да се нарече така „белосването“ на твоите срамни части. Какво си направил?
— Те бяха десет души — отвърна Хари.
— Добре, били са десет души. И какво им направи на тези десет герои?
— Ръгнах с нож един от тях.
— Това ли е всичко? За това ли е цялата врява?
— Ръгнах го в ръката. Всъщност не го нараних истински. Имах само онова джобно ножче, дето ми подари.
— Трябвало е да ръгнеш копелето в червата! — заявих аз и се усмихнах с облекчение.
— Не се ли сърдиш, татко?
— Да се сърдя ли? Че какво друго си могъл да направиш?
— Казаха, че съм бил убиец. Казаха, че не съм бил англичанин. — Сълзите му продължаваха да текат.
— Хич пет пари не давай, Хари! Правилно си постъпил. Ако някой се опитва да те разиграва… — млъкнах; видях, че вече беше изчерпал всичкия си кураж.
— Нали няма да ме върнеш, татко?
— Ще говорим утре сутринта. Ако не искаш да се върнеш, тогава ти обещавам, че няма да се върнеш.
— Татко. Носната ти кърпа. — Той ми я върна.
— Сигурен ли си, че няма да ти трябва?
— Аз си имам моя. — Той подуши. — Твоята мирише, татко.
Миналата вечер Нора я беше опрала и изгладила и отзарана, докато я слагаше в малкото джобче на сакото ми, бе изпаднала в кокетливо настроение и я беше напръскала с одеколон. Кърпата бе с инициал. Буквата „Д“ беше така избродирана, че когато я сложех в горното джобче, оставаше да се вижда в средата. Също като одеколона и кърпата беше подарък от Нора; не исках да я нося нито с одеколон, нито без одеколон, но тя настоя. Сложих я в джоба на панталоните си.