— Ще се изпере — казах аз. — Лека нощ, Хари.
— Татко, ела!
— Ти си също като Барбара — рекох аз. — Какво има!
— Татко, нали не трябва да работя при дядо?
— Разискванията по този въпрос ще отложим с още няколко години — отговорих аз. — Кой ти пусна тази муха в главата?
— Не зная. Мислех, че ти ще искаш.
— А аз мислех, че на теб ти се иска.
— Ти си мислеше, че ми харесва и онова загубено училище — обвини ме той. — Всички знаят по-добре от мен какво ми харесва.
Оправих възглавниците му.
— Утре ще говорим — казах аз. Ние с майка ти все ще измислим нещо. — Разроших косата му. — Хайде да спиш, сине.
Когато влязох в хола, Сюзън пишеше писмо на бюрото. Обърна глава.
— Разбули ли тайната? — попита тя.
Разправих й всичко накратко.
— Много си умен, нали?
— Де да бях умен! — отвърнах тъжно аз.
Тя запали цигара.
— Ти успя там, където всички ние пропаднахме. — Сюзън шумно изпусна цигарен дим. — Това писмо е до директора му. Сега мога да го скъсам.
— Обещах му, че няма да го върнем.
— Това е лесно да се обещае. А и те надали ще го искат.
— Обещах му — казах аз.
Тя погледна през рамо към картата на земното кълбо от осемнадесети век, която висеше на стената вляво от мене. Отиде при нея и я поизправи. Сложи пръст върху един плаващ в морето делфин и ме попиха студено:
— Омръзна ли й вече?
— Днес на обед дори се опитваше да уреди бъдещето ми!
Тя отстъпи една крачка от картата, наклони глава настрана.
— Включително и новото ти семейство ли?
— Няма да има ново семейство — заявих. — Аз си имам семейство.
— Искаш ли да останеш?
Струваше ми се, че сега стои по-изправена, отколкото преди; но раменете й бяха леко отпуснати, сякаш съзнаваше, че поема нов товар.
Седнах.
— Не е лесно — отвърнах аз.
— Искаш ли да останеш?
Изведнъж си спомних как ми даде ключовете от колата. Това беше нещо, което не трябваше да забравям. Тя остана на моя страна. Тогава тя остана на моя страна, както аз бях тази вечер на страната на Хари.
— Искам да остана — казах.
Тя клекна и развърза връзките на обувките ми.
— Наистина ли искаш да останеш, или само проявяваш благородство?
— Не зная дали съм благороден, или не, зная само какво трябва да направя.
Тя ми донесе чехлите.
— Той е като теб — рече Сюзън.
— Кой е като мен?
— Хари. — Тя сложи чехлите. — Той хем иска всички да бъдат доволни от него, хем сам да си бъде господар.
— Не го познавам добре. Нито теб.
— Сега знаем повече, нали? — усмихна се тя.
Чух глас от втория етаж, — хленч, който прерасна във вик.
— Това е дъщеря ми — казах аз. — Знае ли, че съм тук?
Сюзън поклати глава.
— Мълчи, Джо. Може би ще заспи отново.
Чуха се стъпки. Сюзън се приближи намръщена до вратата. На прага стоеше Барбара с пудела си под мишница и плачеше. Тя изтича при Сюзън.
— Искам пия сок, мамо.
Клекнах и ги прегърнах и двете.
— Къде беше, татко?
— Да печеля стотинки.
— Много стотинки — повтори тя сънливо. — Много стотинки.
Сюзън я сложи на канапето.
— Постой тук с татко си, миличка, а аз ще ти донеса нещо за пиене.
— Не — настоя тя. — Татко да донесе пиене! С лед вътре. И сламки.
Отидох в кухнята и отворих хладилника, но си спомних, че вечер не пиеше портокалов сок. Разбърках малко „Киа-Ора“ в нейната чашка и я занесох в хола.
Барбара седеше със затворени очи върху коленете на Сюзън. Щом влязох, тя ги отвори. Дадох й чашата; изпразни я лакомо и шумно. С ръка под чашата наблюдавах лицето й — чаках поне един признак, че ме е познала и се радва. Но за нея в този миг само „Киа-Ора“ и Сюзън бяха действителни. Тя изпусна чашата; хванах я, преди да падне на паркета.
— Да те занеса ли горе, миличка? — попитах я.
Тя се зарови по-надълбоко в ръцете на Сюзън. Целунах я по челото.
— Татко се е върнал — казах. — Спи дълбоко, сладуранке.
Но тя вече спеше. Не виждах лицето й, а само задната част на главата, която беше по-голяма в сравнение с останалото тяло — както у всички деца. Помислих си, че би могла да бъде дете на когото и да било; а после Сюзън я понесе към вратата и спрях да мисля. Решението беше взето; най-после обичта ми беше победила. Не бях очаквал, че ще се прояви точно в такава форма, не бях очаквал изискванията й да бъдат толкова безусловни, бях се надявал, че ще бъде съпроводена от повече церемонии, дори и такива, които сам бих си създал. Но не се чувствувах различен от преди; не се бях променил, не бях по-добро същество, не се бях сдобил с нова сила; бях сам в един голям хол с кремаво златни тапети и паркет на пода, хол, в който въпреки неговия безупречен вкус имаше нещо от меланхолията на старо бойно поле.