Сюзън влезе в стаята и седна върху страничната облегалка на креслото ми.
— Не се натъжавай, че не ти обърна голямо внимание, Джо — каза тя нежно. — Нямаше те повече от месец. За дете на нейна възраст това е като десет години.
— Не съм се натъжил — отвърнах аз. — Скоро тя пак ще свикне с мен.
Сюзън вмъкна пръст под колана ми.
— Отслабнал си — рече. — Мама каза, че не си изглеждал добре… Джо, какво ти каза тя?
— Много неща — отговорих аз.
— Аз не съм я пращала, Джо. — Тя седна на коленете ми. Какво ти каза?
— Обясни ми, че Барбара не е дъщеря на Марк.
Тя застава нащрек:
— Боже мой, Джо, как бих искал да не знаеш истината, но няма смисъл да се отрича. Сега поне…
Аз я прегърнах здраво през кръста.
— Трябваше ми доста време, за да го разбера — продължих аз. — Но тя е права. Децата не избират родителите си, а родителите избират децата си. Зная, че си ми казала истината, но обичам Барбара и не мога да не я обичам. Тя е мое дете, както и Хари. Аз съм й станал баща. За теб е лесно да знаеш кое дете е твое, но аз трябва да го откривам, като го обичам. Може би до тази вечер Хари не е бил мой син.
Тя ме погали по косата.
— Няма ли да се откажеш от думите си, Джо? Няма ли пак да се озлобиш?
— Няма да се откажа от думите си. Не зная дали няма пак да се озлобя. Но ще се опитам да не се озлобя.
— Искаш ли да напуснем Уорли? Ако бъде по-леко за теб, готова съм да го напусна.
— Никои не напуска Капуа — отвърнах аз.
Тя ме погледна въпросително.
— Това е една поговорка.
— Знам чия е — подхвърли тя. — Занапред и двамата трябва да бъдем много внимателни какво приказваме, нали? — Изправи се. — Ти си уморен вече, мили, утре ще поговорим: — Прозя се. — Искаш ли чаша чай?
— Аз ще направя чай. Ти също си уморена.
Очите й се овлажниха.
— Джо, ти си добър. Ти си единственият, Джо, единственият.
Прегърнах я.
— Никой друг ли не иска да ти налее чаша чай преди лягане?
— Ти си единственият. Само теб имам, Джо. През цялото време съм мислила само за теб, Джо, нали не ме мразиш вече? Ще забравим всичко, нали?
— Ще се опитаме — казах аз.
— Нали всичко е свършено с Нора?
Погледнах към телефона, после отново към Сюзън.
— Доколкото тези неща могат да свършват — отговорих. Тя кимна.
— Човек не може да го махне напълно, нали? Но престава да те боли, Джо!
— Най-много боли, когато причиняваш болка на другите — казах. — И това нещо няма край.
— Джо, това може би няма да ти помогне, но винаги съм те обичала. Може би няма да повярваш, но те обичам.
Целунах я.
— И аз те обичам — рекох. Но с труд изговорих тези думи; можах да ги изговоря само защото тя имаше дълга черна коса и големи кафяви очи, защото беше красива и двойното легло не беше далече; чувствувах се, сякаш прелъстявах чужда жена.
— Обичам те — повторих аз, този път по-убедено.
Тя се отдръпна.
— Ще ти повярвам — обеща тя. — И ти ще ми повярваш. Трябва непрекъснато да си го казваме. Всички ние.
Отидох в кухнята и напълних електрическия чайник; после оставих чешмата да потече още малко само за да изпитам удоволствието от вида на бистрата вода. Включих контакта на чайника и наредих приборите върху таблата, която Хари беше направил през лятната ваканция. Когато чайникът завря, аз се сетих за чая с портокалов аромат, който бях купил от „Туинингс“ на Стренд; взех го от чантата си в хола, застанах за миг край свистящия чайник и се замислих дали да го смеся с малко индийски чай, но реших да не го смесвам. Вдигнах таблата, за да я занеса в кабинета, и установих, че съм забравил нещо.
Взех от рафта един лимон. Отрязах един резен, спрях и оставих ножа. Без предупреждение, без никакво съзнателно усилие се почувствувах щастлив, по-щастлив, отколкото съм бил през цялото време след детството си. Такова щастие не можеше да бъде трайно: преди още да изпитам благодарност към него, то започваше да се изпарява. Но аз знаех, че то отново ще дойде.
Клео Протохристова
Алтернативите на успеха
Животът на книгите е безкрайно интересна история. Съдбите им са многообразни като човешките. И по същия начин — непредвидими. Има обаче творби, чиято съдба е предопределена. Такава творба е „Живот във висшето общество“. Подобно твърдение не би трябвало да звучи фаталистично, тъй като „орисаните“ й дадености са колкото отрицателни, толкова и положителни.
Шансовете, с които разполага настоящият роман на Джон Брейн, са обусловени от неговата същност. Той е роман — продължение и подновява разказа за историята, която осигури най-големия успех на автора си. Следователно това е книга, която е написана, за да бъде четена с интерес, да бъде търсена и предпочитана. Писателите рядко пишат продължение на неуспешните си творби. За подобна цел те избират ако не най-доброто, то поне най-популярното, което са създали. При Джон Брейн високото постижение и успехът сред читателите съвпадат (като че ли не само за първи, но и за последен път) в дебютния му роман „Път към висшето общество“. Тази творба излиза през 1957 година, за да го изведе незабавно на гребена на литературната вълна, където три години по-рано са намерили своето място Джон Уейн, Кингсли Ей мис и Айрис Мърдок. Успехът е главозамайващ, следващата година романът е екранизиран, като за продукцията са ангажирани първокласни творци (режисьор на филма е тогава младият, но многообещаващ Джак Клейтън, а Симона Синьоре спечелва за ролята на Алис „Златната палма“ на XII кинофестивал в Кан и академичните награди на САЩ, Англия и Франция).