Следващият роман на Брейн, макар и нелишен от успех, не потвърждава сериозните претенции на вече извоюваното от автора име. А в същото време, от 1959 до 1961 година, пред публиката се появяват етапни произведения, като „Събота вечер, неделя сутрин“ и „Самотният бегач на дълги разстояния“ на Алън Силитоу и „Начин да се обичаме“ на Стан Бърстоу; след големия „пробив“ на Джон Осборн с „Обърни се с гняв назад“ представят пиесите си Арнълд Уескър и Шийла Дилейни… Онова явление, което остана в литературната история с изразителното и ефектно наименование „сърдити млади хора“, беше интензивна дебютна вълна, едно щедро изобилие на нови таланти и забележителни творби. Такава литературна обстановка не дава големи възможности за задържане на веднъж извоюваните позиции. И тогава на Джон Брейн, като най-логична възможност за съхранявано на „мястото на върха“ (не е лишен от ирония фактът, че то е спечелено чрез роман, който носи симптоматично сходно заглавие)20, се явява идеята за продължение на нашумялото произведение. Авторът дори запазва почти същото заглавие с помощта ни един удачен паралелизъм. В 1962 година се появява „Живот във висшето общество“. В 1965 год. по него се снима филм, на този път второстепенен в много отношения. Новата книги очевидно е трябвало осезателно да напомня за предшествуващата. Така читателският интерес е предварително осигурен. Остава открит единствено въпросът за алтернативите на успеха.
Тук именно се появява второто лице от предопределената съдба на романа — продължение. На него е съдено да играе ролята на творба — сателит; лишена от собствен блясък, тя отразява успеха на своя предходник. Литературната история познава и примери за противоположно „съотношение на силите“, но случаите, в които някой писател удачно е прибавил втора книга към най-голямото си произведение, са наистина много редки. А в подкрепа на нашата теза е достатъчно да си припомним дори и само мизерната слава около втората и третата част на „Робинзон Крузо“, за да се уверим в незавидната участ на плодовете от амбицията за непременно повторения успех.
Тези благодатни или неблагоприятни перспективи са, разбира се, една твърде хипотетична постановка. Затова би трябвало да се обърнем към самата творба, за да видим до каква степен тя отговаря на предварително очертаната й съдба.
Романът „Живот във висшето общество“ е преди всичко четивна книга. За това допринася характерът на фабулата й. Проблемите на любовта и семейството са предмет на всеобщ интерес, а когато те са поставени на фона на занимателната интрига, условията за успех сред читателите са налице. И тук Брейн запазва типичния за английския роман на десетилетието ефект на почти документална достоверност, както и подкупващото със сполучливо симулираната си искреност първолично повествование. Авторът е усвоил добре уроците на първия си успех и не забравя нито остро — драматичните ситуации, в които демонстрира умението си да психологизира (иначе твърде съмнително), нито ефектните, сензационни сюжетни трикове. Известната монотонност на повествованието, породена от успоредността на двете линии (на Джо и на Сюзън), е преодоляна с удачно поставените вътрешни акценти. Отделни отпратки към събитията в предхождащия роман разширяват перспективата на разказа и включват допълнителни драматични ядра (появата на Джордж Айсджил и Джеф Келстидж). Не без значение за цялостното въздействие на творбата е и образът на симпатичната малка Барбара, чиято роля явно е да очарова не само предполагаемия си баща, но и преди всичко читателите. Като прибавим към всичко това звучната и изразителна повествователна фактура, както и внушението за автентичност на изобразяваните събития, се получава една наистина добра книга.
20
Един по-точен и буквален, макар и по-малко изразителен превод на оригиналното английско заглавие е „Място на върха“.