— Съжалявам, заповед на Координаторите…
— Повтарям, това е параноя! — упорито настоя бащата.
— Нищо не знаем за Животинчетата, освен че са чуждопланетен аналог на биологични роботи, протейоиди1. Кой обаче може да твърди, че не са генопрограмирани за нещо повече от това да забавляват притежателите си. Никой не може да гарантира, че техните истински създатели и господари няма да поемат контрол над тях…
Първият космонавт спря колегата си с жест. Тонът му беше по-мек, не толкова официален:
— Стен, любимците може и да са безобидни, но спомни си какви невероятни способности са проявявали, когато детето, към което са пристанали, се е оказвало в опасна ситуация. Да, да — вдигна той ръка, за да пресече възражението на домакина, — това говори в тяхна полза, но самият факт, че са дори по-ефективни от спасително-аварийните ни дронове и роботи, стряска. Животинчетата никога не са били изследвани детайлно… но сега се налага. И за по-сигурно, трябва да бъдат изолирани. Когато опасността отмине…
Майката внезапно се разсмя и мъжете се сепнаха от смеха й, а момчето направо се уплаши, като си помисли, че майка му започва да плаче като бебе:
— Концлагер за домашни любимци, олеле!
Бащата бързо пристъпи към нея и я прегърна, за да предотврати истерията да я завладее изцяло.
— Нека не пресилваме нещата, госпожо Яна — свъси се вторият космонавт. — И откъде изкопахте тая дума само, пфу… Любимците ще бъдат поставени в хибернатор… повечето. Само отделни екземпляри ще бъдат подложени на дисекция, за да…
— Млъкни, глупак! — изрева бащата.
Но беше вече късно.
Момчето изхвърча от стаята си, вратата едва успя да се плъзне встрани, след като детското рамо я блъсна. Но хлапето не почувства болка. Писъкът му, отчаян вой на малко зверче, изпълни стаята:
— Вие ще ги убивате!!! Няма да ви го дам! Няма!!!
— Тони! — извика майката и се втурна към крещящото момче. Синът й обаче се дърпаше от успокояващите й ръце и викаше изпод мишницата й:
— Ето, вижте го! Вижте го колко е мил! За последен път го виждате! Няма да ви го дам! Нямаааа!… — Викът му се удави в ридания, заглушени от майчината прегръдка.
Стен стоеше срещу колегите си, леко разкрачен, с ръце на кръста. Продължаваше да стиска салфетката.
— Борис — ледено каза той, — бластер ли виждам в ръката ти?
— Аз… заради гадинката…
— Напуснете веднага дома ми — засъска домакинът, толкова тихо, че едва го чуваха.
— Стен! Имаме заповед!
— Ще изпълним проклетата ви заповед. След два часа при транспортьора. Преди да кача семейството си, ще предадем любимеца в медицинската служба.
Борис се поколеба, понечи да възрази, но колегата му го дръпна за ръкава.
— Прощавай, Стен. Яна.
Домакинът остана настръхнал посред трапезарията докато откъм антрето не се чу изсъскването на пневматичната врата. Чак тогава се обърна към жена си и сина си. Протегна ръце, за да ги прегърне, и тогава забеляза салфетката в юмрука си.
Гневно, със замах, я запокити на пода.
Прожекторите, окачени по скелето на купола над селището, който се разгръщаше и ставаше плътен по време на сезонните бури, осветяваха площада, който се пълнеше с народ. Хората носеха само по един сак багаж, повечето мъже бяха навлекли униформи на спасители или работни комбинезони. Сред притихналото множество се чуваше само плачът на децата. Никой не бързаше да се качва в транспортьора.
Стен и Яна вървяха от двете страни на Тони, който се беше прегърбил, сякаш се мъчеше да скрие от чужди погледи своето Животинче. Ала напразно. Зърнали любимеца му, децата наоколо писваха отново, а някои започваха да спорят с родителите си, като сочеха любимеца. Някои обаче само наблюдаваха — мрачно, със завист. Момчето пристъпваше, навело глава.
Малко преди да навлязат в тълпата, семейството спря. Тони вдигна лице, но не към баща си или майка си, а към белоснежната заоблена постройка — медицинския пункт на селището. Мълчеше. Очите му бяха все още зачервени, но вече сухи.
След една продължителна минута Стен докосна ръката на сина си и остана неприятно изненадан от това как уплашено трепна хлапето.
— Да дойда ли с теб? — тихо попита той.
— Не — дрезгаво отвърна момчето. — Аз сам ще отида.
Лицето на мъжа се сгърчи леко, но в очите проблесна гордост: ето, синът ми е мъжко момче! И пак се сгърчи.
Той приклекна, постави длан на рамото на Тони. После му кимна.
— Ще те чакаме до люка на транспортьора, миличък — безцветно кажа Яна.
Двамата се вкопчиха един в друг, наблюдавайки как малчуганът пое към медицинската служба — прегърбен, със ситни крачки, като че се бореше с насрещен вятър.