— Видях.
— Горивото ли е свършило?
— Не, разбрал е, че го спират. Може би с някакво поле. Не ги виждам добре. Има смущения…
— Телескопът регистрира пространствен скок, затова.
Пилотът не смееше да изрече на глас това, което му се завъртя в главата. Накрая се престраши:
— Оттеглят се, така ли?
— Да. Махат се. С какво ги уплашихте?
Стан намали тягата и зададе на компютъра маневра за сближаване и скачване с ракетоплана на Тони. Лекотата на безтегловността го замая за кратко. Като се посъвзе, той обърна лице към радиоуредбата. Поколеба се — дали не е твърде самонадеяно това, което искаше да каже?
— Координаторе, не ги уплашихме.
— А какво?
— Доказахме, че не сме им врагове… значи, все пак имали сме общи неща с тях…
— Предавам се, Стан. Обясни какво имаш предвид.
— Нищо особено. Просто те видяха, че… Момент! Прекъсвам за малко! Тони ме вика на личната ми честота! Потърпете малко!
От вълнение ръката му не улучи веднага нужния бутон. А когато гласът на момчето изпълни кабината, пилотът се задъха.
— Татко?
— Да, момчето ми.
— Сърдиш ли ми се?
— Не знам, Тони… В момента се радвам, че си жив, здрав и че скоро ще се скачим, а после ще тръгнем да се прибираме. Може би после ще ти се сърдя… малко.
— Исках само да им върна Животинчето… за да не го убият Координаторите. То никому нищо лошо не е направило…
— Да, наистина.
— Правилно ли постъпих?
— И да… и не… Но повече да, отколкото не.
— Ще имаш ли неприятности заради мен?
— Това сега не е важно.
— Мама… знае ли?
— После ще говорим за това. Тони?
— Да, татко?
— Ти… имаше ли представа, че Чуждите може и да си тръгнат? Че може да разберат, че няма защо да ни нападат?
— Ами, мъничко ми се искаше да е така. Щеше да ми е мъчно да се разделя с Животинчето. Татко, трябва да се извиня на мама… и на теб.
— Аз приемам извинението. А с майка си ще се разправяш сам. А сега, приготви се за скачване, синко.
— Татко?
— Да?
— Аз обичам теб и мама повече от Животинчето, но нали разбираш…
— Разбирам. Извини ме… нека първо се скачим, после ще минеш при мен… и ще си поговорим на дълго и на широко.
Но не и преди да те прегърна, калпазанино, добави мислено.
После, преди да постави длани на щурвала, Стан избърса очите си. Бяха светли сълзи. Те литнаха като малки диаманти из кабината, а заедно с тях отлетя и целия му ужас, цялата тежест, цялото отчаяние.
По уредбата се чу най-прекрасния звук за ушите му — смеха на момчето.
Очевидно Животинчето беше направило нещо смешно.