Николай Райнов
Животни във воденица
Едно време на магарето дотегнало да работи, та побягнало от господаря си и тръгнало да търси някъде място, дето може да се живее без работа. Както си вървяло, срещнал го един овен, спрял го и го запитал накъде е тръгнало.
— Остави се, приятелю! — рекло магарето. — Не се търпи вече моето тегло. От моята мъка по-голяма няма никъде. Сватба ли се застяга, мене викат да нося вода, на угощение ли се сберат, магарето ще носи дърва; тръгнат ли на жътва, на моя гръб ще натоварят торбите, бъклите и дрехите; на пазар ли отиват, пак моята гърбина тегли. Тегло — и все тегло. Работя от тъмни зори до късна вечер и пак — ненахранено, гладно; дават ми я един наръч слама, я огризките от конете, я малко сухи лозини. Какво ли си викат: „Нека гризе там, да се залъгва! Па ако му не стига — да пука, да мре!“ А утре рано пак на работа; пак носи вода, пак карай дърва, пак мъкни товара на гърба си! А пък що бой съм яло — да не говорим! И на всичко отгоре, като умра, пак ще ям бой: ще направят от кожата ми тъпан — довека ще ме бият. Не се търпи това тегло, не се понасят тия мъки. Ще бягам нанякъде, ще диря място, където да преживея далеч от хора: и аз да си поотдъхна, па и те да разберат, че не могат без мене.
— Тъй ли? — рекъл овенът. — И аз тегля такова тегло. И аз ще побягна. Знаеш ли, приятелю, моята мъка? Стане ли някъде сватба: „Хайде да заколим овена!“ Угощение ли се тъкми: „Дайте да заколим овена!“ Великден ли дойде — пак: „Да заколим овена!“ Пристигнат ли гости — били свои, били чужди, били приятели или врагове: „Я дайте да заколим овена!“ Дотука ми е дошло, приятелю, от тия мъки! И аз ще бягам с тебе. И аз искам някъде да отида — да си паса зелена тревица, да си пия студена водица, да се не мярка нож пред мене.
Сдружили се магарето и овенът, походили, що походили, па срещнали лисицата.
— Добра среща, приятели — рекла им лисицата. — Накъде сте се запътили? Пръв път ви виждам заедно.
Те й разказали теглата си; разправили й от какво бягат и накъде са тръгнали.
— Ох! — почнала да се оплаква и тя. — Ами знаете ли пък моето? Изгуби се някому кокошка: „Дръжте лисицата!“ Пиле или петел откраднал някой съсед: „Грабнала ги е лисицата.“ Някъде се готви сватба, отведнъж: „Хайде да убием лисица — да направим кожух на невястата и зетя!“ За Коледа — лисичи кожух, за Великден — пак лисичи кожух. Попадията носи дрехи с лисича подплата, кметицата — и тя. А на клетата лисица никой нищо не дава. Що има сопа — все по моя гръб. Тежко, приятели, тежко! Не е вече за търпене. И аз ще дойда с вас, та ако ще, и накрай света.
Сдружила се и лисицата с тях; станали трима приятели. Вървели и си приказвали. На едно място ги срещнало едно петле.
— Накъде, приятели, ако е здраве? — запитало ги то.
И на петлето разказали от какво бягат и накъде отиват.
— Питате ли ме? — рекло петлето. — Та и аз от това бягам. Цял ден се лутам по двора да търся нещо да хапна; триста зърна пясък обърна — три зърна просо намеря. А пък дойде ли зетят на гости: „Хайде заколете петлето!“ И на Коледа, и на Великден, и на света неделя — все петле се коли.
Ама подраснало ли е, или не, никой не пита: току го турят на трапезата. Не се търпи това тегло. И аз съм побягнало от чудо: диря място да се скрия, та никой да ме не види.
И петлето се сдружило с тях; четирима другари станали. Вървели, що вървели, на едно място намерили вълча кожа. Спрели се да се питат един друг да я вземат ли, или да я оставят. Едни казвали: „Да я вземем, може да ни потрябва“, а други викали: „Защо ни е? Па и тежка е: няма кой да я носи.“ Тогава магарето рекло:
— Я да я вземем! От много имот къща се не събаря: вие мене слушайте! А колкото за носене, аз ще я нося: хвърлете ми я на гърба. Тоя гръб е свикнал; толкова товар е носил, та една кожа ли няма да понесе?
Животните взели кожата, метнали я на гърба на магарето и си тръгнали. Вървели, вървели, замръкнали при една воденица, която не работела: Не им се вървяло вече по тъмното, та решили да пренощуват във воденицата. Това добре, но нали ги било страх да влязат вътре? Почнали да се питат кой да влезе пръв — да види има ли някой.
— Ти влез! — рекло магарето на овена.
— Не, влез ти, че ти са силни копитата.
— Не мога, не мога — думало магарето. — По-добре ще е да влезе лисицата.
— И моя работа не е — казала тя. — Да влезе петлето, че ако види нещо страшно, ще изхвръкне и ще ни каже.
— Не мога — рекло петлето. — По-добре влез ти, че си най-хитра от нас и ти са най-силни очите.
На лисицата станало драго, че я смятат за най-хитра и силноока, та се престрашила и влязла. Като се вмъкнала във воденицата, що да види? Там имало запален огън и на него се варяла вечеря, а пък нямало жива душа вътре. Излязла, та казала на другарите си: