Бърнард Меламъд
Животът е по-добър от смъртта
Стори й се, че си спомня мъжа от миналата година на същия този ден. Беше застанал до един гроб наблизо и от време на време се извръщаше, за да се огледа, докато Ета с молитвена броеница в ръка се молеше за упокои на душата на съпруга си Армандо. Понякога се молеше да се отмести и да й позволи да легне до него, та да може да й отдъхне сърцето. Беше втори ноември, Задушница, на гробищата на Кампо Верано в Рим. Започваше да вали и Ета положи букета от жълти хризантеми върху гроба, който Армандо нямаше да има, ако не беше един щедър чичо, лекар в Перуджа. Нямаше представи къде щеше да бъде погребан Армандо без чичото, но несъмнено гробът му щеше да бъде много по-неугледен, макар че пак щеше да се противопостави на неговото често изказвано желание да бъде кремиран.
Ета работеше за нищожна надница в един галантериен магазин, а Армандо не й бе оставил никаква застраховка. Големите яркожълти цветя, грейнали сред ноемврийския мрак върху залинялата трева, я развълнуваха, от очите й бликнаха сълзи. Въпреки че се чувстваше неприятно трескава като плачеше така, Ета се радваше на сълзите, защото плачът бе сякаш единственото, което й носеше облекчение. Беше на трийсет години, цялата в траур. Фигурата й беше стройна, влажните й кафяви очи — възпалени и с черни кръгове, кожата — бледа, а чертите й изтънели. След неочакваната смърт на Армандо, преди година и няколко месеца, тя идваше почти всекидневно през дългите римски следобеди да се моли на гроба му. Беше вярна на паметта му, вътрешно опустошена. Изповядваше се два пъти в седмицата и се причестяваше всяка неделя. Палеше свещи за Армандо пред скърбящата Богородица и поръчваше да се отслужи литургия веднъж в месеца, а имаше ли малко допълнителни пари — и по-често. Връщайки се в студения апартамент, в който продължи да живее и от който не можеше да се откаже, защото някога беше и негов, Ета мислеше за Армандо и си го спомняше такъв, какъвто беше преди десет години, а не когато умря. Неизменно я обземаше потискаща болка и ядеше много малко.
Ръмеше тих дъждец, Ета прехвърли и последното зърно от броеницата, пусна я в чантата си и отвори един черен чадър. Мъжът от другия гроб- с тъмнозеленикава шапка на главата си и тясно черно пардесю — беше спрял на няколко крачки зад нея и заслоняваше с малките си длани цигарата, която палеше. Когато видя, че си тръгва от гроба, докосна с пръсти шапката си. Беше нисък човек с тъмни очи и едва забележими мустаци.
Имаше месести уши, но беше хубав.
— Съпругът? — запита той с уважение, изпускайки дим, докато говореше и държеше цигарата в дланта си, за да не се намокри.
Тя отвърна, че е съпругът й.
Той кимна по посока на гроба, където беше застанал преди малко.
— Жена ми. Един ден, когато бях на работа, бързала да се срещне с любовника си и някакво такси я прегазило на Пиаца Болоня. — Говореше без горчивина, без видимо вълнение, но очите му бяха неспокойни.
Забеляза, че си е вдигнал яката на палтото и се е намокрил. Колебливо му предложи да се скрие под чадъра й, докато стигнат до автобусната спирка.
— Чезаре Монталдо — измърмори той, като печално пое чадъра и го повдигна, за да могат и двамата да се скрият под него.
Ета Олива беше с високи токове и почти една глава по-висока от него.
Тръгнаха бавно по една алея с влажни кипариси към вратите на гробището и Ета се опитваше да скрие от него колко дълбоко поразена е от разказа му, поради което не можа да скалъпи поне някакъв съчувствен коментар.
— Траурът е тежка работа — каза Чезаре. —
Ако хората го знаеха, щеше да има по-малко смърт.
Тя въздъхна с лека усмивка.
Отсреща на улицата имаше кафене с маси под опънатия сенник. Чезаре й предложи едно кафе или може би сладолед.
Благодари му и искаше да откаже, но тъжното му,сериозно изражение я накара да промени решението си. и те пресякоха улицата. Водеше я внимателно за лакътя, а с другата ръка държеше здраво чадъра. Каза, че й е студено и влязоха вътре.
Той си поръча едно еспресо, а Ета се спря на парче торта, което учтиво ядеше на малки хапки с вилицата си. Пушейки цигара, той заразказва за себе си. Гласът му беше плътен и говореше добре. Каза, че бил журналист на свободна практика. По-рано работел в държавно учреждение, но работата била отегчителна и затова, отвратен, я напуснал, въпреки че скоро щели да го повишат в завеждащ. „Щях да завеждам скуката.“ Сега си играел с мисълта да замине за Америка. Имал брат в Бостън, който го канел на гости за няколко месеца, за да реши дали да се пресели окончателно. Братът мислел, че може да се уреди Чезаре да имигрира през Канада. Обмислял идеята, по не можел да се реши да се откаже от този начин на живот заради другия. Струвало му се, че ще му бъде тежко да не може да отиде на гроба на жена си, когато почувства нужда да го стори.