— Живея като монахиня — каза тя.
Той сне шапката си: „Смелост“, и тя му се усмихна заради добрината.
Когато се върна в къщи, ужасът от един живот без Армандо я обзе отново. Спомни си го, когато я ухажваше и изпита неудобство, че е говорила за него с Чезаре. И се зарече да се моли непрестанно, да казва всички молитви по реда на броеницата и това да е покаянието й, с което ще му извоюва повече опрощение в Чистилището.
Ета видя Чезаре в неделя следобед, седмица по-късно. Беше си записал името й в едно тефтерче и така откри апартамента й в къщата на Виа Новентана с помощта на някакъв приятел от електроснабдяването.
Когато почука на вратата й, тя се изненада, че го вижда и пребледня, макар той да стоеше колебливо в коридора. Каза, че случайно е открил къде живее и тя не настоя за подробности. Беше донесъл букетче теменужки, които тя смутено прие и сложи във вода.
— Изглеждате по-добре, синьора — каза той.
— Продължавам да скърбя за Армандо — отвърна тя с тъжна усмивка.
— Умереност — посъветва я той, като барабанеше с пръст по месестото си ухо. — Вие сте все още млада жена със съвсем приличен вид. Трябва да го признаете. Вярата в себе си има известни предимства.
Ета направи кафе и Чезаре настоя да отскочи за няколко пасти.
Докато ядяха, каза, че смята да емигрира, ако скоро не се появи нещо по-добро. След малка пауза заяви, че е отдал повече от дължимото на мъртвите.
— Бях верен на паметта й, но е време да помисля и за себе си. Настъпва момент, когато човек е длъжен да се върне към живота. Съвсем нормално е. Животът си е живот.
Тя сведе поглед и сръбна от кафето си. Чезаре остави чашата си и стана. Облече си палтото и й благодари. Докато го закопчаваше, каза, че ще намине пак, когато се случи да е наблизо. Имал приятел журналист, който живеел на две крачки.
— Не забравяйте, че съм все още в траур — каза Ета.
Той я погледна с уважение.
— Кой може да забрави това, синьора? Кои друг на ваше място би пожелал да е толкова дълго в траур?
Тогава тя се почувства неудобно.
— Знаете историята ми — говореше, сякаш обяснява отново.
— Знаете, че и двамата бяхме измамени. Те умряха, а ние страдаме. Жена ми ядеше цветята, а се уригвам аз.
— Те също страдат. Ако Армандо трябва да страда, не желая да е заради мен. Искам да чувства, че продължавам да съм негова жена — очите й бяха влажни.
— Той е мъртъв, синьора. Бракът е приключил — каза Чезаре. — Без неговото присъствие няма брак, освен, ако не очаквате светия дух — той говореше сухо и добави Тихо: — Вашите нужди са различни от нуждите на един мъртвец, вие сте здрава жена. Нека бъдем реалисти.
— Но не и духовните — каза бързо тя.
— Духовни или физически, в смъртта няма любов.
Тя пламна и каза развълнувано:
— Има любов към умрелите. Нека почувства, че и аз плащам за греха си, докато той плаща за своя. За да му помогна да отиде в рая, аз се пазя непорочна. Нека почувства това.
Чезаре кимна и си тръгна, но и след като си отиде, Ета продължи да се тревожи. Беше неспокойна, не можеше да определи настроението си и остана по-дълго от обикновено на гроба на Армандо, когато отиде там на следващия ден- Обеща си да не се вижда повече с Чезаре. През следващата седмица стана малко стисната.
Журналистът дойде отново почти цял месец по-късно и Ета застана на вратата по начин, който подсказваше, че не възнамерява да го кани вътре. Беше си представяла как прави това в случай, че отново се появи. Но Чезаре, с шапка в ръка, й предложи да се поразходят. Предложението й се стори толкова скромно, че се съгласи. Тръгнаха по Виа Новентана, Ета с високите си токове, а Чезаре небрежно бъбрещ. Беше с малки лачени обувки и пушеше, докато се разхождаха.
Беше вече началото на декември, по-скоро късна есен, отколкото зима. Тук-таме по дърветата висеше все още по някое листо, топла пара висеше и във въздуха. Известно време Чезаре говори за политическото положение, но след едно еспресо в един бар на Виа Венти Сетембре, на път за къщи поде темата, която тя се надяваше да избегнат. Беше сякаш внезапно изгубил спокойствието си, неспособен да потисне онова, което бе възнамерявал да каже. Гласът му стана настойчив, движенията — нетърпеливи, тъмните му очи — тревожни. Макар да я изплаши, тя не можа да направи нищо, за да предотврати избухването му.
— Синьора — каза той, — който и да е мъжът ви, вие с нищо не му помагате, като се подлагате на такова покаяние. Най-доброто, което можете да направите, за да му помогнете, е да заживеете нормално. В противен случай той ще продължи да страда двойно, веднъж за нещо, в което се е провинил, и втори път за несправедливото бреме, което вашият отказ да живеете му налага.