Вярно, че това беше дивеч, ала не ставаше за ядене, и много ме хвана яд, че изгубихме три пълнежа барут и сачми за твар, която не служи за нищо. Ксури обаче каза, че иска да вземе част от него — качи се на борда и ме помоли да му дам брадвичката.
— Защо ти е, Ксури? — попитах аз.
— Отреже негова глава — отвърна той.
Но момчето не смогна да отреже главата на лъва, затова отряза едната му лапа и я донесе в лодката. Беше чудовищно огромна.
Помислих си обаче, че кожата все пак не е за изхвърляне и реших да се опитам да одера лъва. И ето че двамата с Ксури се заловихме с това, ала Ксури се справяше много по-умело от мене, понеже аз имах съвсем бегла представа как се дере. Тази работа ни отне цял ден, но накрая смъкнахме кожата, проснахме я върху покрива на каютата, за два дни слънцето я изсуши съвсем успешно и по-късно аз я използвах за постелка.
След този престой продължихме в южна посока десет-дванайсет дни без прекъсване, като се хранехме оскъдно, за да пестим припасите, които взеха много да намаляват. Слизахме на брега само когато ни се налагаше да си набавим прясна вода. Бях намислил да стигнем до река Гамбия или река Сенегал — тоест където и да е около Зелени нос, защото се надявах, че там ще заваря някой европейски кораб. Не успеех ли, нямаше какъв друг път да поема, освен отново да търся островите, или да намеря смъртта си там, сред негрите. Знаех, че всички европейски кораби, плаващи към гвинейския бряг, към Бразилия или към Индия, задължително стигат до въпросния нос или до островите; накратко казано, заложих цялата си съдба на тази единствена възможност — или да срещна някакъв кораб, или да загина.
След като още десетина дни преследвах тази цел (както вече казах), започнах да забелязвам, че тамошният край е обитаем, а на две-три места, край които минахме, имаше хора, които стояха на брега и ни гледаха. Видяхме също така, че са съвсем чернокожи и чисто голи. Веднъж ми хрумна да отида на сушата при тях, но Ксури, който винаги ми даваше добри съвети, рече: „Не отиваш, не отиваш!“ Аз обаче все пак насочих лодката към сушата, за да мога да разговарям с тях, а те доста дълго време тичешком ме следваха по брега. Уверих се, че не носят оръжия, само един държеше дълга, тънка пръчка — копие, както ми обясни Ксури, което диваците можели да хвърлят надалече с голяма точност. Затова се държах на разстояние и разговарях с тях, доколкото можех, със знаци, като най-вече показвах, че сме гладни. Те ми дадоха знак да спра лодката, за да ми донесат месо. При това положение свалих топсела, легнах на дрейф, а двама туземци се отдалечиха от брега и преди да измине половин час се върнаха с два къса сушено месо и някакво зърно, каквото се отглежда по техните места. Ние не знаехме какво представлява нито едното, нито другото, ала все пак искахме да получим храната, а с това стигнахме до следващото затруднение: не се осмелявах да сляза на брега при тях, а туземците от своя страна изпитваха не по-малко страх. Все пак те измислиха безопасен и за двете страни начин: оставиха донесената храна на пясъка, самите те се отдалечиха доста встрани, докато ние я прибрахме в лодката, а после отново се приближиха.
Показахме им със знаци благодарността си, защото нямаше с какво да се отплатим, и в същия миг се яви прекрасна възможност да им се издължим. Докато лежахме на дрейф, на брега се появиха два могъщи звяра — единият преследваше другия (поне така решихме), гонеше го твърде яростно от хълмовете към брега. Дали беше самец, преследващ женска, дали животните лудуваха, или бяха във вражда — не можехме да знаем, както не знаехме дали поведението им е обичайно, или е необикновено; все пак ми се струва, че беше необикновено, защото, първо, тези ненаситни твари излизат главно нощем и, второ, забелязахме, че хората ужасно се изплашиха, особено жените. Мъжът с копието, сиреч пиката, не ги изостави, но другите мъже избягаха. Зверовете обаче се спуснаха право към морето — не изглеждаше, че имат намерение да нападнат някой негър, просто се хвърлиха във водата и взеха да плуват насам-натам, сякаш бяха дошли да се забавляват; накрая единият дойде по-близо до лодката, отколкото очаквах, но аз се бях приготвил и го дебнех: бях заредил пушката си с цялата бързина, на която съм способен, и наредих на Ксури да зареди другите две пушки. Щом звярът дойде сравнително наблизо, стрелях и го улучих право в главата. Той тутакси потъна, обаче миг по-късно изскочи на повърхността и започна да се гмурка и да изплува, сякаш се бореше за живота си, както всъщност си беше. Веднага се насочи към брега, но измъчван от смъртоносната рана, пък и заплашван от опасността да се удави, умря тъкмо преди да го достигне.