Съсед ми беше един португалец от Лисабон, но с родители англичани; казваше се Уелс и се намираше горе-долу в същото положение, в което бях и аз. Наричам го „съсед“, тъй като плантацията му беше редом с моята и доста се сближихме. И двамата не разполагахме с много средства и около две години се занимавахме със земеделие по-скоро за да се прехранваме, отколкото за друго. Получавахме добра реколта и постепенно работата потръгна: на третата година засяхме по малко тютюн и всеки отдели голямо парче земя, където да отглежда захарна тръстика на следващата година. И двамата обаче имахме нужда от работна ръка и аз за сетен път разбрах, че съм сбъркал, като съм се разделил с Ксури, слугата си.
Уви! Какво чудно имаше в това, че съм сбъркал, след като винаги бърках? Не ми оставаше нищо друго, освен да продължавам нататък — намерил си бях занимание, което съвсем не отговаряше на природата ми и представляваше пълна противоположност на живота, който ми допадаше и заради който бях напуснал бащиния дом, без изобщо да се вслушам в добрите съвети. И все пак нали вече навлизах в златната среда, една по-висша степен на по-нисшия начин на живот, а тъкмо такъв бе съветът на баща ми? Ако продължавах така, по-добре да си бях стоял у дома, вместо да се измъчвам, като скитам по света. Често си казвах: можех да върша това и в Англия, сред приятели, а не на пет хиляди мили оттам сред непознати хора и диваци в пустошта — толкова далече, та да не получавам никакви вести от която и да е част на света, където поне са чували за мене.
Ето така гледах на положението си — изпитвах извънредно голямо съжаление. Нямаше с кого другиго да разговарям освен от време на време със съседа си; единственото, което вършех, беше да работя с двете си ръце — затова често казвах, че живея точно като човек, изхвърлен от вълните на пустинен остров, където е сам-самичък. Ала колко е справедливо (и трябва да накара всички хора да се замислят) това, че когато човек сравнява настоящото си положение с някои по-лоши случаи, небето го заставя да заеме другото място, където от опит се убеждава, че преди е бил щастлив. Та, казвам, много е справедливо, след като си представях мислено един истински самотен живот на напълно пустинен остров, той да стане мой жребий, защото твърде често и незаслужено го бях сравнявал с живота, воден от мен тогава; а ако бях продължил да живея по същия начин, по всяка вероятност щях изключително много да се замогна и да забогатея.
До известна степен бях взел решение и по-нататък да се занимавам с плантацията, когато дойде време скъпият ми приятел (капитанът на кораба, който ме прибра в морето), да тръгне в обратен път. Корабът бе направил престой близо три месеца, за да го натоварят и да се подготви за пътуването, и когато казах на капитана, че в Лондон имам скътани малко спестявания, той ми даде следния приятелски и искрен съвет: „Сеньор инглезе — (каза ми той, защото винаги така ме наричаше), — ако ми дадеш препоръчителни писма и законно пълномощно и заръчаш на човека, който пази парите ти в Лондон, да закупи и препрати в Лисабон на хора, които аз му посоча, стоки, подходящи за тази страна, при завръщането си, ако е дал Господ, ще ти ги докарам; но тъй като всички човешки дела са изложени на опасността от промени и злополуки, бих ти препоръчал да се разпоредиш само за сто лири, които са, както каза, половината от парите, и да поемеш като начало този риск; а ако всичко завърши благополучно, можеш да се разпоредиш по същия начин и за останалите пари. Ако ли пък те сполети неуспех, ще разполагаш с втората половина, към която да прибегнеш, за да се снабдиш с необходимото.“
Този съвет бе толкова разумен и изглеждаше толкова приятелски, та нямаше как да не се почувствам убеден, че това е най-добрата стъпка, която бих могъл да предприема; ето защо съответно подготвих писма до дамата, на която бях оставил парите, заедно с пълномощно за португалския капитан, както той бе пожелал.
Подробно описах на вдовицата на английския капитан всичките си премеждия, робството, бягството, срещата си с португалския капитан в морето, човечното му отношение и положението, в което се намирах в сегашния момент, като й дадох всички други необходими указания за моите спестявания; а когато честният капитан стигнал в Лисабон, той намерил начин посредством някакви английски търговци там да препрати на един лондонски търговец не само разпорежданията ми, но и подробно описание на моите преживелици, пък онзи от своя страна успешно ги представил на вдовицата. При това положение тя не само че дала парите, но и от собствения си джоб изпратила на португалския капитан доста добра сума като дар за човечното му и милосърдно отношение към мен.