Случи се, че бях приказвал доста разпалено за тези неща в компанията на няколко търговци и плантатори; на другата сутрин трима от тях ме посетиха и ми съобщиха, че са размишлявали много върху нашия разговор от предишната вечер и че са дошли да ми направят поверително предложение; след като се увериха, че ще го запазя в тайна, те ми казаха, че възнамеряват да стегнат един кораб за пътуване до Гвинея, защото всички те имат плантации, както имам и аз, а главното им затруднение е липсата на работна ръка; че такава търговия не може да се върши непрекъснато, тъй като няма законен начин да продадат негрите, когато ги докарат; затова искали да направят само едно пътуване, да стоварят тайно негрите на брега и да ги разпределят за собствените си плантации; с една дума, въпросът беше дали съм съгласен да замина с кораба и да се заема със сделката на гвинейския бряг. При това бяха решили да получа своя дял от негрите, равен на техните, без да влагам никакви средства в начинанието.
Трябва да се признае, че това бе справедливо предложение, стига да бе направено на човек без дом и грижи за собствена плантация, която по честен начин е на път да се превърне в твърде солидно предприятие с добри възможности за търговия. След като бях положил такова начало и се бях установил там, нищо не ми оставаше, освен да продължа в същия дух още три-четири години, да си прибера другите сто лири от Англия и с тази малка добавка състоянието ми щеше да възлиза на не по-малко от три-четири хиляди фунта стерлинги, като при това щеше да нараства; затова едно подобно пътуване беше най-нелепата и пагубна мисъл, която би могла да хрумне на човек в моето положение.
Но аз, роден да се самоунищожавам, не бях в състояние да отклоня предложението, така както не можах да се удържа от първите си планове да се скитам, когато баща ми напразно ми даваше добри съвети. С една дума, аз им отговорих, че от все сърце съм съгласен, стига те да се заемат да наглеждат плантацията в мое отсъствие и да се разпоредят с нея според указанията ми, ако претърпя несполука. Всички те поеха отговорността да го правят и се заловиха да уреждат книжата (договорите) в този смисъл, а аз подготвих официално завещание как да се разпоредят с плантацията ми в случай на смърт, като посочвах, както и досега, капитана на кораба, спасил живота ми, за мой единствен наследник, но го задължавах да се разпореди със собствеността ми според указанията в завещанието: половината да остави за себе си, а останалото да изпрати по кораб в Англия.
Накратко, взех всички възможни предпазни мерки, за да запазя имуществото си и плантацията: само да бях проявил поне наполовина такова благоразумие по отношение на собствената си сигурност, и да бях преценил какво би трябвало и какво не би трябвало да правя, положително нямаше да изоставя едно толкова сполучливо начинание, да се откажа от вероятните изгледи за охолен живот и да тръгна на пътешествие по море, криещо обичайните опасности, дори ако оставим настрана личните ми причини да очаквам, че ще ме сполетят нещастия.
Не разполагах обаче с време и се подчиних сляпо на това, което ми диктуваше моето увлечение, а не на разума си; и така, щом корабът бе подготвен, щом приключиха с товаренето му и съдружниците ми в това плаване уредиха всичко, както се бяхме споразумели, аз тръгнах на път на 1 септември 1659 година, лош час за мене, тъй като на същия ден преди осем години бях напуснал баща си и майка си и бях отишъл в Хъл, опълчил се срещу техните повели и проявил глупост по отношение на собствения си интерес.
Корабът имаше вместимост около сто и двайсет тона, беше с шест оръдия и с четиринайсет души екипаж освен капитана, прислужника му и мене; в трюмовете нямаше голям товар от стоки, а само такива маловажни неща, които ставаха за търговия с негрите: мъниста, парчета стъкло, мидени черупки и разни дреболии, най-вече огледалца, ножове, ножици, брадвички и тям подобни.
Същия ден, когато се качих на борда, корабът потегли от нашия бряг в северна посока с намерението по обиколен път да се спусне към африканския бряг, когато стигне 10-12° северна ширина — изглежда, в ония години това беше обичайният морски път. Случихме много хубаво време, само дето докато плавахме покрай бразилския бряг, имаше извънредно големи горещини; след това стигнахме до нос Сао Аугущину, откъдето тръгнахме към открито море, докато загубихме от погледа си сушата, и се насочихме така, сякаш крайната ни цел бе остров Фернанду ди Нороня, като поддържахме курс на североизток и север, докато тези острови останаха на изток от нас; по този начин пресякохме екватора след около дванайсет дни и според последните ни пресмятания се намирахме на 7°22’ северна ширина, когато съвсем неочаквано бяхме връхлетени от силно торнадо — ураган, който се появи от югоизток, придвижи се на северозапад и накрая се разрази на североизток, откъдето задуха с такава ужасна сила, че цели дванайсет дни бяхме безсилни да направим каквото и да е, тласкани напред и стремително преследвани от вятъра, като се оставихме да ни носи натам, накъдето му сочеха съдбата и яростта на бурята; няма защо да казвам, че през всеки от тези дванайсет дни очаквах морето да ни погълне, пък и нямаше човек на кораба, който да се надяваше да се отърве жив.