Изпаднахме в беда — не само че ураганът беше ужасен, но и един моряк умря от калентура, а друг моряк, както и прислужникът на капитана, бяха пометени от палубата в морето. Към дванайсетия ден времето малко се оправи, капитанът изчисли, доколкото можеше, местоположението ни и установи, че се намираме на около 11° северна ширина, но сме се отдалечили на запад с още 22° от дължината на нос Сао Аугущину, така че сме достигнали бреговете на Гвиана, тоест северната част на Бразилия, оттатък река Амазонка, близо до реката на име Ориноко, наричана обикновено Великата река; тогава той се допита до мен за курса, който се готвеше да поеме — тъй като корабът течеше и бе силно повреден, искаше тутакси да го насочи към бразилския бряг.
Аз бях твърдо против, затова заедно разгледахме картите на южноамериканското крайбрежие и стигнахме до заключението, че докато не попаднем в окръжението на Карибските острови, няма обитаема земя, към която да се отправим; затова решихме да тръгнем по посока на Барбадос и понеже отивахме в открито море, щяхме да избегнем теченията, които биха ни отнесли в Мексиканския залив, и лесно можехме да достигнем целта (така поне се надявахме) за около петнайсет дни; не бяхме в състояние да плаваме до африканския бряг, без да потърсим някаква помощ — както за кораба, така и за себе си.
С този план наум променихме курса и се насочихме на северозапад и запад, за да се доберем до някой от нашите, английски острови, където се надявах да получим подкрепа, но друго ни било писано: когато се намирахме на 12°18’ северна ширина, връхлетя ни нова буря, която ни отнесе стремително, както и първата, на запад, и ни тласна толкова далече от всякакви оживени търговски пътища, че ако морето бе проявило благосклонност и всички ние бяхме оцелели, по-скоро щяхме да бъдем разкъсани и изядени от диваци, отколкото отново да се завърнем някога в родината си.
Повторно бяхме изпаднали в беда и вятърът продължи да бушува, а рано сутринта се чу викът на един от моряците: „Земя!“ Едва успяхме да изтичаме на палубата, обзети от надежда, че ще разберем в кой край на света се намираме, когато корабът заседна в пясъчна плитчина и след миг, тъй като спря да се движи, вълните го заляха с такава сила, че всички очаквахме тутакси да загинем, и веднага се принудихме да се скрием в тесните си каюти, за да намерим убежище от пяната и пръските.
Не е лесно за човек, който не е изпадал в такова положение, да проумее само по описания сковаващия ужас, който обзема хората при подобни обстоятелства: нямахме представа къде се намираме, нито коя е сушата, където бяхме изхвърлени — дали е континентът, или е остров, дали е обитаемо място, или не; и тъй като яростният вятър не стихваше, макар че бе понамалял в сравнение с началото, не хранехме особени надежди, че корабът ще удържи повече от няколко минути, преди да стане на трески, освен ако по някакво чудо вятърът не сменеше посоката си. С две думи, стояхме и се гледахме, като очаквахме смъртта да ни споходи всеки миг, и всеки от нас се държеше в съответствие с чувството, че се готви за отвъдното, защото в случая не ни оставаше друго; в момента утехата ни — при това единствената — беше, че противно на очакванията ни корабът все още е цял, а капитанът съобщи, че вятърът започва да отслабва.
Ала макар да смятахме, че вятърът наистина отслабва, корабът, попаднал на пясъчната плитчина, затъваше твърде бързо, за да се надяваме, че бихме могли да го измъкнем, и всъщност се оказахме в ужасно положение — не ни оставаше нищо друго, освен да мислим кой е най-добрият начин да се опитаме да се спасим; докато не се разрази бурята, на кърмата ни имаше лодка, но тя още в началото се разби, като се блъсна о кормилото, а след това се откъсна от въжетата и сигурно потъна или бе отнесена далече в морето, затова не можехме да разчитаме на нея за избавлението си; на палубата имаше и друга лодка, но се съмнявахме дали ще успеем да я спуснем във водата. Както и да е, място за спорове нямаше, тъй като очаквахме корабът да се натроши всеки миг, а някой каза, че всъщност вече е започнал да се разбива.