Бедата бе надвиснала над нас и тогава помощник-капитанът се добра до лодката и подкрепен от останалите, я прехвърли през борда; всички се качихме в нея и се отблъснахме; единайсет души на брой, ние се оставихме на Божието милосърдие и на развълнуваното море, защото макар че вятърът бе значително утихнал, около брега имаше ужасно големи вълни и спокойно можеше да се каже, че това е Den Wild Zee, както холандците наричат морето по време на буря.
Положението ни беше направо плачевно, защото всички ясно разбирахме, че при такова силно вълнение лодката няма да издържи и в крайна сметка всички ще се удавим. Колкото до това да си стъкмим платно, нямаше от какво, пък и дори и да имаше, нямаше да успеем да се справим, защото бяхме залегнали и гребяхме към сушата, макар и с натежали сърца, като хора, които са на път да бъде изпълнена смъртната им присъда: всички знаехме, че щом лодката се приближи до брега, прибоят ще я разбие на хиляди тресчици. Все пак душите ни безкрайно пламенно се уповаваха на Бога и понеже вятърът ни тласкаше към брега, бързахме да ускорим със собствените си ръце своето унищожение и с все сила се мъчехме да стигнем до сушата.
А какъв бе брегът — скалист или пясъчен, стръмен или полегат — нямахме представа; единствената ни вяра, в която разсъдъкът можеше да открие поне сянка от надежда, беше случайно да излезем на някой залив или в устието на река, където да имаме късмет и да вмъкнем лодката; или пък да попаднем в закътано от сушата място, където морето е спокойно. Нищо такова обаче не се появяваше, затова пък колкото повече се приближавахме до брега, толкова по-страшна ни се виждаше сушата — по-страшна дори и от морето.
След като гребахме (или по-скоро се носихме по вълните) около левга и половина, както ни се стори, една свирепа вълна, голяма колкото планина, се понесе към кърмата ни и стана ясно, че трябва да очакваме coup de gracel10. С две думи, вълната ни връхлетя с такава ярост, че лодката тутакси се преобърна; при това хората се пръснаха в различни страни — далече и от лодката, далече и един от друг; едва успяхме да кажем: „Господи, помилуй!“, когато морето ни погълна.
Неописуеми са обърканите мисли, които минаха през главата ми, когато потънах във водата, защото, макар да плувах много добре, не можех да се измъкна дори и за да си поема въздух от вълните, които ме тласкаха, или по-скоро ме влачеха надалече към брега, а след като загубиха силата си и се оттеглиха, аз останах да лежа изхвърлен почти на сушата, ала полумъртъв от водата, която бях нагълтал. Все още бях на себе си, пък и не бях останал съвсем без дъх, затова като видях, че съм по-близо до брега, отколкото предполагах, станах и се помъчих да се добера до сушата колкото може по-бързо, преди да се появи друга вълна, която да ме отнесе обратно в морето. Скоро обаче разбрах, че не е възможно да избегна това, тъй като морето ме следваше по петите, високо колкото голям хълм и разярено като враг, с когото нямах нито начин, нито сили да се боря. Гледах само да задържа въздуха си, по възможност да се издигна над водата и да плувам, като пазя дъха си и ако мога, да се насоча към брега; най-много се страхувах, че както прииждащото море ме отнася близо до брега, така оттеглящите се вълни могат да ме завлекат обратно в морето.
Вълната, която ме връхлетя, ме потопи на двайсет-трийсет стъпки във водата и усетих, че бързо ме отнася със страхотна сила към брега; въпреки това сдържах дъха си и си наложих да плувам в същата посока, като се напрегнах до крайност. Щях да се пръсна от сдържания въздух, но усетих, че се издигам нагоре — за мое голямо облекчение главата и ръцете ми изскочиха на повърхността, и макар че успях да остана в това положение не повече от две секунди, изпитах голямо облекчение, защото отново си поех дъх и събрах смелост. Доста време водата ме покриваше, но все пак не толкова дълго, та да остана без въздух, а когато усетих, че вълната губи силата си и се връща назад, заплувах срещу оттичащата се вода и отново усетих твърда почва под краката си. Известно време останах неподвижно, за да се съвзема, докато вълната се връщаше обратно, а после си плюх на петите и затичах с все сила, доколкото я имах, към сушата. Но и сега не се отървах от яростта на морето, което продължаваше да ме следва, и тъй като брегът беше много полегат, на два пъти вълните отново ме отнасяха.