Последният от тези два пъти можеше лесно да се окаже пагубен за мене, защото след като морето ме беше влачило, както преди, бях изхвърлен, или по-скоро запратен срещу една скала, и то с такава сила, че останах да лежа безчувствен и с нищо не можех да си помогна и да се спася, защото ударът, който попадна в хълбока и в гърдите, ме остави почти без дъх и ако вълната се беше върнала веднага, щях да се удавя в морето; но аз се окопитих малко преди вълните отново да ме залеят и като видях, че отново ще потъна във водата, реших да се уловя здраво за една издатина в скалата и при възможност да задържа въздуха си, докато вълната отново се оттегли. Понеже бях вече по-близо до сушата, вълните не бяха толкова високи колкото преди и аз успях да се задържа, докато водата понамаля, а после се пуснах по друга вълна, която ме отнесе толкова близо до брега, че макар следващата вълна да ме заля, не ме повлече така, че да ме отнесе; а с вълната подир нея вече достигнах сушата, където за моя голяма радост се изкатерих по крайбрежните канари и седнах на тревата, далече от опасността и напълно недосегаем за морето.
Вече се намирах на сушата, останал невредим, и започнах да се съвземам и да благодаря на Бога, че животът ми бе спасен в случай, когато само преди няколко мига почти нямаше място за надежда. Струва ми се, че е невъзможно човек да изрази как ликува и се възражда избавената му душа, ако преди миг е бил, така да се каже, с единия крак в гроба; вече не се учудвам, че е прието, когато престъпникът с примка на шията получи помилване точно преди да увисне на бесилката, това да стане в присъствието на лекар (казвам ви, не се учудвам!), който да му пусне кръв в мига, когато чуе известието, защото иначе изненадата може да прогони душата от тялото и да го довърши.
Защото радостите неочаквани, подобно мъката, в началото ни смайват.
Тръгнах напосоки по брега, като размахвах ръце и цялото ми същество (ако мога така да се изразя) бе обсебено от чувството, че съм се избавил; правех хиляди жестове и движения, които не съм в състояние да опиша; размишлявах за всичките си другари, които се бяха издавили, за това, че не се спаси нито една душа извън моята. Колкото до останалите, повече не ги видях — от тях нямаше и следа освен три шапки, една барета и две обувки, но никакви хора.
Погледнах към заседналия кораб — вълните се разбиваха о него и се пенеха, а морето така се надигаше, че едва виждах палубата. Намираше се толкова далеч, че си рекох: „Боже! Нима е възможно да съм стигнал до брега?!“
След като успокоих мислите си с тази утешителна страна от моето положение, започнах да се оглеждам, за да видя на какво място съм попаднал и какво следва да направя по-нататък, при което скоро открих, че утешението ме напуска, защото излизаше, че избавлението ми е ужасно: бях мокър до кости, нямах дрехи, за да се преоблека, нямах и нищо за ядене или пиене, за да се подкрепя, а пред мене не се разкриваха други изгледи, освен да умра от глад или да бъда разкъсан от дивите зверове; и особено много ме опечаляваше фактът, че не разполагам с никакво оръжие — както за да преследвам и убия някое животно за храна, така и за да се защитавам от всеки звяр, който си науми да ме убие, за да се нахрани. С две думи, не притежавах нищо освен нож, лула и кутия с малко тютюн — това бе всичко, с което разполагах; то ме доведе до ужасно мъчителни размисли, така че известно време тичах без посока като обезумял. Скоро щеше да падне нощта и аз с натежало сърце започнах да преценявам какъв ли ще е моят жребий, ако по тия места има кръвожадни зверове, защото знаех, че те излизат нощем, за да търсят своята плячка.
Единственото средство, което успях да измисля, беше да се покатеря на едно дърво, което растеше наблизо — дебело, храстовидно дърво, приличащо на ела, но с бодли; там реших да остана през цялата нощ, а на следващия ден да видя от каква смърт ми предстои да умра, защото засега не съзирах изгледи за живот; отдалечих се на около двеста ярда от брега, за да потърся прясна вода за пиене, и за моя голяма радост открих вода; след като утолих жаждата си и сдъвках малко тютюн, за да залъжа глада, аз се върнах, покатерих се на дървото и потърсих място, където да се разположа така, че да няма опасност да падна, когато заспя; отрязах си къса пръчка като кривак, за да се защитавам, и след което се наместих, понеже бях напълно изтощен, бързо заспах и спах толкова спокойно, колкото би се случило на малко хора в моето положение; това ми донесе такава отмора, каквато не помня да съм получавал в подобен случай.
Когато се събудих, слънцето отдавна бе изгряло. Времето беше ясно, бурята бе утихнала, така че морето изглеждаше спокойно и без вълнение; но най-много се учудих, че през нощта придошлият прилив бе измъкнал заседналия кораб от пясъците и го бе завлякъл почти до скалата, която вече споменах (тъкмо тя ме израни, когато морето ме запрати върху й); и понеже мястото се намираше на около миля от брега, където бях, а корабът като че ли все още стоеше изправен, реших да се кача на борда и поне да се опитам да спася някои необходими неща, които щяха да ми потрябват.