Взех парчетата въже, които бях нарязал на кораба, и ги наредих едно върху друго в кръга между двата реда колци чак до върховете им, после сложих други колци, високи около две стъпки и половина, от вътрешната страна под ъгъл към първите, та да служат подобно подпори на укрепление. Оградата стана толкова здрава, че нито човек, нито звяр би могъл да се промъкне през нея или да я прескочи. Всичко това ми отне много време и труд, особено докато насека клоните в гората, докато ги пренеса и ги побия.
Не исках в мястото да се влиза през врата, затова използвах малка стълба, стигаща до върха на оградата; когато се намирах вътре, вдигах стълбата след себе си и я прибирах с надеждата, че съм се оградил от света отвсякъде като с крепостна стена, и така прекарах в безопасност нощта, което иначе нямаше да мога да сторя, макар по-късно да се разбра, че не е имало нужда да вземам такива предпазни мерки срещу враговете, от които се боях.
VI глава
Пренесох в ограденото и укрепено място всичките си богатства: всичките продукти, оръжието и припасите, които вече изброих. Издигнах голям заслон и за да ме предпазва от дъждовете, които в един от сезоните тук са много силни, го направих двоен — отвътре по-малък заслон, а върху него по-голям, покрит с голямо парче насмолен брезент, което бях скътал между платната.
Оттогава вече спях не на постелката, която си бях пренесъл на брега, а в хамак и той бе много удобен, тъй като принадлежеше на помощник-капитана.
В този заслон внесох всичките продукти и онова, което би могло да се развали от влагата. След като по този начин прибрах имуществото си, преградих и входа, който досега стоеше отворен — както казах, влизах и излизах с помощта на малка стълба.
Когато свърших и това, започнах да копая в скалата; пренесох през заслона цялата пръст и камъните, които извадих, и ги наредих терасовидно от вътрешната страна на оградата, така че равнището се повдигна с около стъпка и половина, а отзад, досами заслона, разполагах и с пещера, която служеше за мазе на къщата ми.
Хвърлих много сили в продължение на доста дни, докато завърша всичко докрай, затова трябва да се върна назад към някои други неща, за които се случваше да си мисля. По същото време, когато съставих плана да построя заслона и да изкопая пещерата, от един черен и кълбест облак рукна проливен дъжд и изведнъж блесна светкавица, последвана от силен гръмотевичен тътен — както става обикновено. Изумих се не толкова от светкавицата, колкото от една мисъл, която пробягна в съзнанието ми с бързината на самата светкавица: барутът! Сърцето ми се сви, щом се сетих, че пороят за миг може да унищожи всичкия ми барут, а от него изцяло зависеше не само сигурността, но и прехраната ми. Далеч не бях толкова обезпокоен от опасността, в която се намирах самият аз, макар че ако барутът бе пламнал, никога нямаше да узная от какво съм загинал.
Това ме порази толкова силно, че след като бурята премина, оставих настрани всичките си начинания, строежа и укрепленията и се заех да шия торби и да правя сандъчета, за да разделя на части барута и да го държа в малки количества на разни места с надеждата, че каквото и да се случи, може и да не пламне отведнъж, пък и да не бъде възможно отделните количества да се подпалят едно от друго. Приключих тази работа след около две седмици и мисля, че разделих барута, който беше всичко на всичко около двеста и четирийсет фунта, на не по-малко от сто части. Що се отнася до бурето, което се бе намокрило, смятах, че от него не ме заплашва опасност, затова го сложих в изкопаната пещера, която ми хрумна да наричам своя „кухня“, докато вързопите и сандъчетата скрих из дупки в скалите така, че да бъдат на сухо, като отбелязах много внимателно къде ги слагам.
Докато се занимавах с това, в промеждутъците излизах всеки ден поне по веднъж на лов — както за разнообразие, така и за да видя дали няма да убия дивеч, подходящ за храна; при това исках да се запозная колкото може по-отблизо с това, което се среща из острова. Първия път, когато излязох, веднага установих, че на острова има кози, което много ме зарадва, но после изпитах известно разочарование, тъй като те бяха толкова боязливи, толкова лукави и толкова бързоноги, че да се приближи човек до тях бе най-трудното нещо на света. Но това не ме обезсърчи — не се съмнявах, че рано или късно ще застрелям някоя коза, както и стана съвсем скоро, защото след като понаучих къде обитават, се скрих и ги причаках. Бях забелязал, че когато се намирам в някоя долина, дори ако бяха по скалите, те побягваха, сякаш силно изплашени: но ако бяха слезли за храна в долината, а аз стоях на някоя скала, те не ми обръщаха внимание, от което заключих, че поради особеното разположение на очите си животните могат да насочват погледа си надолу, но им представлява усилие да забелязват предмети, намиращи се над тях. Затова по-късно винаги предприемах следното: изкатервах се най-напред на някоя скала, за да бъда нависоко, след което добре се прицелвах. Първия път, когато стрелях по тези твари, убих коза, чието яре тъкмо бозаеше, и това много ме наскърби; но когато майката се строполи, ярето остана като заковано до нея, докато аз не се приближих и не взех козата. Нещо повече, след като метнах козата на рамене и я понесох, ярето вървя по петите ми чак до оградата на моето жилище, при което аз оставих на земята майката, а него взех и го пренесох през укреплението, като се надявах да го опитомя и отгледам, ала то отказваше да се храни, поради което ми се наложи да го заколя и да го изям. Използвах месото на козата и малкото й дълго време, тъй като се хранех оскъдно и гледах по възможност да пестя продуктите (особено сухарите).