Това силно разгневи майка ми. Тя ми обясни, че знае колко безполезно би било да приказва с баща ми по такъв въпрос, че той твърде добре знаел какво е добро за мене, за да дава съгласието си за нещо, което толкова много ще ми навреди и че тя недоумява как може да ми хрумне подобна мисъл след разговора, който съм имал с баща си и след грижовните и добронамерени думи, с които (както знае тя) той се е обърнал към мене; и че, накратко, ако възнамерявам да се съсипя, никой не може да ми помогне, но трябва да съм наясно, че те никога няма да дадат съгласието си; от своя страна тя няма да направи нищо, с което да ме подтикне към гибел, и аз никога няма да имам възможността да кажа, че майка ми, противно на баща ми, ме е подкрепила.
Въпреки че майка ми отказа да изложи въпроса пред баща ми, по-късно узнах, че му била предала целия ни разговор, а баща ми, след като много се обезпокоил, й казал с въздишка: „Това момче може да бъде щастливо, ако си остане у дома, ала ако замине за чужбина, ще се превърне в най-окаяния клетник на белия свят, затова не мога да дам съгласието си.“
II глава
Измина почти година от това време и чак тогава дадох воля на желанието си, макар че междувременно упорито оставах глух за всички предложения да се заема с някакъв занаят и често възразявах на баща си и майка си, задето силно се противопоставят да изпълня намеренията, които им бяха известни. Един ден обаче, когато бях в Хъл, където попаднах случайно, без нарочно да смятам да избягам тъкмо тогава — та, както казах, бях в Хъл и понеже един мой другар заминаваше по море за Лондон с кораба на баща си, той взе да ме придумва да замина с него, като ме съблазняваше според обичая на моряците, че пътуването ще ми излезе безплатно; и в този миг аз не се посъветвах повече нито с баща, нито с майка, не им се обадих дори, а като ги оставих да научат за това както дойде, без да потърся Божия или бащина благословия, без да се замисля върху обстоятелствата или последствията, в лош час — Бог ми е свидетел! — на първи септември 1651 година аз се качих на борда на кораба, заминаващ за Лондон. Сигурен съм, че няма млад пътешественик, чиито злополучия да са започнали по-бързо или да са продължили по-дълго, отколкото моите.
Преди корабът да напусне устието на река Хъмбър, задуха вятър, а вълните се надигнаха твърде застрашително; и тъй като това ми беше първото пътуване по море, почувствах се неизразимо зле телесно и обзет от ужас духом. Тогава започнах не на шега да размишлявам върху постъпката си и върху справедливостта да ме настигне небесното възмездие, задето неблагоразумно напуснах бащиния дом, пренебрегнал дълга си; добрите напътствия на моите родители — сълзите на баща ми и молбите на майка ми — всичко ясно изникна в моето съзнание, а съвестта ми, която тогава не беше закоравяла както по-късно, предизвика угризения, че не съм обърнал внимание на родителските наставления и съм изменил на дълга си към Бог и баща.
През цялото това време бурята се засилваше и морето, по което ми беше първица да плавам, се развълнува неимоверно, макар че много пъти оттогава насам съм го виждал още по-бурно (пък и го видях съвсем скоро, няколко дни по-късно); в този миг обаче и това стигаше, за да порази човека, който е новак в моряшкия живот и не е срещал подобно нещо. Мислех, че всяка следваща вълна непременно ще ни погълне и всеки миг, когато корабът потъваше (както аз смятах, когато попадаше в браздата между двете вълни или в морска яма), вече няма да се покаже оттам. Обзет от такива душевни терзания, аз дадох много обети и се заричах, че ако Господ прояви добрина и пощади живота ми в това първо пътешествие, стига да стъпя на сушата, аз ще се върна право у дома при баща си и до края на дните си няма да прекрача борда на кораб; че ще се вслушам в бащините съвети и никога вече няма да се излагам на подобни несгоди. Сега ясно разбирах колко верни бяха разсъжденията му за средния човек — в какво спокойствие и удобство прекарва баща ми своите дни, без някога да е бил изправян пред морски бури или сухоземни беди, и взех решението като един блуден син да се завърна у дома при баща си.