Разговорът бе друго нещо. Той изискваше време, дискретност, но най-важно бе разрешението на Компютъра. Въпреки че притежаваше капацитет за консумация на всички световни проблеми, с времето Мултивак бе станал някак предпазлив. Може би причина за това бе неговото непрекъснато усъвършенстване? Компютърът бе осъзнал своята стойност и губеше търпение при баналности.
Бакст зависеше от благоразположението на Мултивак. Напускането на Конгреса и действията му след това, дори показанията срещу Хайнс, му осигуряваха добрата воля на Компютъра. Може би това бе тайната на успеха в този свят?
Той си осигури аудиенция. Отправил своята молба, той веднага отпътува до близкия терминал по въздуха. Дори не изпрати своя образ. Искаше лично да присъства. Чувстваше, че по този начин контактът му е Мултивак щеше да бъде по-близък.
Залата беше аранжирана като за човешка пресконференция при ограничена мултивизия. За миг Бакст помисли, че Мултивак може да приеме човешки образ и да го свърже. Мозъкът превръщаше образа в материя.
Но не беше така, разбира се. Дочу се мек, приглушен кикот, характерен за непрекъснатите операции на Мултивак. Този звук винаги издаваше присъствието на Компютъра. След това се дочу неговият глас:
— Добър ден, Бакст. Добре си дошъл. Твоите приятели, хората, не те харесват много.
Мултивак винаги започваше с основното.
— Това няма значение, Мултивак — отговори Бакст. — Най-важното е, че приемам решенията ти като единственото добро за човечеството. Ти беше програмиран за това. От примитивни версии…
— … и моите разработки, се доближих до основното. Ти разбираш това. Защо толкова много хора не успяват да го направят? Още не съм довършил анализа на това явление.
— Дойдох при теб с един проблем — каза Бакст.
— Какъв е той?
— Отделих много време за математическия анализ на гените и техните комбинации. Не мога да намеря отговор, защото домашната компютъризация не е достатъчно съвършена.
Последва странно прищракване. Бакст помисли, че Мултивак потиска своя присмех. Имаше нещо прекалено човешко в поведението му, което дори той трудно възприемаше. Този път гласът зашепна в другото му ухо.
— Човешката клетка притежава хиляди гени. Всеки от тях има поне петдесет варианта на проявление и безброй вариации, които не се проявяват. Ако направим опит да калкулираме възможните комбинации, само изброяването им с най-бърза скорост, ще отнеме най-продължителния живот на Вселената.
— Пълно изброяване не е необходимо — отбеляза Бакст. — Това е основата на моята игра. Някои комбинации са по-вероятни от останалите. Чрез наслагване на вероятности можем да улесним задачата си. Моля те да ми помогнеш за това!
— И това ще отнеме доста от моето време. С какво мога да го оправдая?
Бакст се поколеба. Извъртането нямаше да помогне. С Мултивак трябваше да се разговаря кратко и ясно.
— Подходящата генна комбинация би произвела човек, който с удоволствие ще предоставя решенията на тебе. Ще вярва, че твоето ръководство го прави щастлив, ще гори от нетърпение да постигне щастието. Не мога да открия оптималната комбинация, но ти можеш. С направлявано генно инженерство…
— Разбирам замисъла ти. Той е… добър. Ще му отделя малко време.
Бакст откри, че е прекалено трудно да се включи в личната вълна на Норийн. Три пъти връзката се разпада. Не беше изненадан. През последните два месеца се забелязваше нарастваща тенденция технологиите да се подхлъзват в задънени пътища. Не беше задълго, не беше сериозно, но при всеки такъв случай, Бакст изпитваше мрачно удоволствие.
Този път се получи. Появи се образът на Норийн. За момент потрепна, но се задържа.
— Връщам ти обаждането — каза безлично Бакст.
— Сякаш е невъзможно да се свържа с теб — отбеляза Норийн. — Къде беше?
— Не се крия. Тук съм, в Денвър.
— Защо в Денвър?
— Светът е моята черупка, Норийн. Свободен съм да отида, където поискам.
Лицето й се намръщи.
— И навсякъде го откриваш празен, нали? Искаме да те съдим, Рон!
— Сега?
— Сега.
— Тук?
— Тук.
Пространството около и зад Норийн се освети и проблесна с различни нюанси. Бакст преброи четиринадесет души — шест мъже и осем жени. Познаваше всеки един от тях. До не много отдавна те му бяха приятели.
В далечината на образа се забелязваше пейзаж от Колорадо. Приятният летен ден вървеше към своя заник. На това място едно време имаше град, наречен Денвър. Местността продължаваше да носи това име и след като беше разчистена. Така бяха постъпили и с останалите градове… Мяркаха се и десетина роботи, заети със своята обичайна дейност.