— Да, знам — промърмори Ласитър. — Но защо ми го казваш?
— Искам да ти помогна — отговори апачът. — Защото сигурно и аз ще се нуждая някой ден от твоята помощ. Смятам, че ти си единственият, който може да стори нещо за мен и моите хора. Познаваш мнозина от големите вождове. Богати бели мъже са твои приятели. А ние много бихме искали да си намерим нова родина…
Той отново вдигна ръка и посочи на запад.
— Тръгвай, Ласитър. Не губи време. И помни, че аз и хората ми сме наблизо.
Ласитър беше преживял много неща, но никога досега не беше се изненадвал толкова.
Гордо щеше да му помага! Апачът, който едва не го беше убил преди няколко дни. Но той явно преследваше някаква своя цел. Помагаше на Ласитър, но мислеше и за себе си. Току-що ясно беше изказал надеждите си.
— Добре, Гордо, тръгвам — отговори спокойно той.
После се отправи към мястото, където беше оставил коня си. Спря го гласът на Рио.
— Ласитър, чакай!
Едрият американец спря и се обърна.
— Какво има, Рио?
— Да дойда ли с теб, амиго?
Ласитър усмихнато поклати глава.
— Сам ще се справя. Ти трябва да си починеш и да лекуваш раните си.
Рио сви рамене и се извърна настрани. Приличаше на индианец с дългата си черна коса.
С големи крачки Ласитър се запъти към коня си. Вече мислеше единствено за това, което му предстоеше.
Намерението му беше изключително рисковано. Всъщност какво го засягаше цялата тази история? Рискуваше собствения си живот, за да спаси някого, когото не познава. Разумът му отричаше този риск, но за него нямаше връщане. Никога досега не се беше отклонявал от начертания път. Затова беше твърдо решен да се бори докрай, дори с цената на живота си.
Когато се метна на седлото, пред очите му се появи ослепително красивата руса мексиканка. Хуанита Перада… Тази жена беше тъкмо за него. Смела, борческа натура, истинска лъвица. Дали все пак да не…
Но той отметна глава, сякаш за да отхвърли натрапчивата мисъл. Нямаше как — един ден пътищата им щяха да се разделят.
Но кога?…
9.
Беше около един часът през нощта, когато Ласитър видя ранчото пред себе си в долината. То беше голямо, с великолепна къща и многобройни стопански постройки.
Ласитър слезе от коня си и го скри в сянката на няколко смокинови дървета. Оттук нататък щеше да върви пеш. Да влезе открито в двора на ранчото, означаваше безсмислено да изложи живота си на опасност.
Затова разхлаби седлото на черния жребец, измъкна юздата от зъбите му, уви поводите около стеблото на едно младо дръвче и приятелски го потупа по гърба за сбогом.
Конят го изпрати с кратко цвилене. Ласитър взе със себе си единствено 44-калибровия „Ремингтън“ и камата си. Уинчестъра остави в калъфа на седлото.
До ранчото оставаше не повече от половин миля. Ласитър преодоля това разстояние за десет минути. Разбира се, не тръгна направо, а описа дъга, за да влезе отзад. Освен това използваше всяка възможност, за да се прикрива. Нищо чудно някой да го изненада още по пътя. Вероятно Ред Клайд Мълиган беше разположил постове около цялото ранчо. Ласитър беше свикнал винаги да бъде максимално предпазлив.
Някои прозорци на голямата къща светеха. Зад един от тях се очерта фигурата на гол мъж. След малко до него се приближи гола жена.
Ласитър почувствува как го обзема възбуда. Той се промъкна към къщата и намери задната врата, но тя беше заключена. Вдясно от нея обаче един прозорец беше полуотворен. Ласитър не се поколеба и секунда. Бутна леко прозореца и като котка скочи вътре.
Помещението беше осветено от лунната светлина. По миризмата и по неясните очертания на мебелите Ласитър разбра, че се намира в кухнята. Спря и се ослуша. Някъде над него се чуваха гласове. Мъж и жена разговаряха. Дали не бяха същите, чиито силуети беше забелязал преди малко на прозореца?
Разговорът беше много оживен и заплашваше да се превърне в караница. Затова Ласитър побърза да се изкачи на втория етаж.
— Все още не мога да ти се доверя напълно — говореше в този момент Ред Клайд Мълиган и гласът му потрепваше от трудно сдържан гняв. — Толкова време се противеше като дива тигрица и не искаше да се любиш с мен, а сега се правиш на нежно котенце. Тук нещо не е наред!
Той вече беше облякъл дрехите си. Джудит продължаваше да седи гола на широкото легло до прозореца.
Тя се усмихна насила.
— Промених отношението си към теб — промълви тя, но не можа да потисне треперенето на гласа си. Сърцето й лудо се блъскаше в гърдите.