— Къде е шефът ви? — попита Хуанита Перада. — Искам веднага да говоря с него. Много е важно.
Мъжете се ухилиха. После напрегнато се вгледаха в нея. Никой не познаваше тази руса красавица. Но когато на верандата се появи Джеси Шърман, подкупеният помощник-шериф, нещата се промениха.
— Ехей! — извика той. — Каква изненада! Русата фея от Мексико. Сестрата на осъдения на смърт…
Хуанита Перада беше отчаяна. Но това не й личеше. Лицето й беше безизразно и не издаваше вълнението й.
Вътрешно тя цялата трепереше. Тревожеше се за Ласитър. През нощта в града пристигна Рио Сардоне. Ловецът на мустанги беше полумъртъв от изтощение. Бандитите на Мълиган го бяха измъчили до смърт, макар че той не искаше да признае това пред Ласитър. Той разказа на шерифа, че Ласитър е тръгнал към ранчото на Мълиган. После изтощен заспа непробудно.
Настъпи утрото и тревогата на Хуанита се засили. Ласитър не се връщаше. В изблик на внезапна решителност тя оседла един кон от обора на шерифа и потегли към ранчото на Мълиган. Беше твърдо убедена, че Ласитър е попаднал в капан. Затова смяташе да потърси начин да го освободи. Беше решена да се бори до последна капка кръв.
Тя обичаше Ласитър повече от живота си. Беше готова да се жертвува за този американец.
— Заведете ме при шефа ви — повтори настоятелно тя.
— Какво искате от мистър Мълиган, лейди? — попита иронично Шърман.
— Става въпрос за Ласитър — отговори бързо тя и веднага усети, че е сторила грешка. Но нямаше как да вземе думите си назад. Беше завладяна от идеята, че той е затворен някъде в ранчото.
За съжаление тази грешка можеше да я погуби. Слънцето припичаше силно. Наоколо цареше тишина.
Джеси Шърман усилено размишляваше. Нещо не беше в ред. Нима тази русокоса красавица изведнъж е застанала срещу Ласитър? Да не би двамата да са се скарали?
— Какво става с Ласитър? — попита предпазливо той. — Може би ние бихме могли да ви помогнем, мадам?
— Да, пуснете го! — извика невъздържано Хуанита. — Вие сте го затворили тук! А може би вече сте го убили?!
Някакво неясно подозрение се появи в главата на Джеси Шърман. Тази сутрин никой от мъжете не беше виждал шефа си, въпреки че вече беше десет часът сутринта. Обикновено по това време Ред Клайд Мълиган отдавна беше станал от леглото.
Какво ли се беше случило?
Джеси Шърман се опита да запази спокойствие.
— Как така ви хрумна, че сме заловили Ласитър, мадам? — попита учтиво той. — Нищо не разбирам…
Хуанита избухна в ярост.
— Я не се преструвайте! — извика тя. — Повикайте шефа си. Дано поне той има достатъчно смелост да ми каже истината. Ласитър тръгна тази нощ към ранчото, за да говори с вашия шеф. Искаше да му направи изгодно предложение. Но не се върна. Няма съмнение, че вие, проклети кучета, сте го убили!
Подозрението на Джеси Шърман все повече се засилваше. Обзе го тревога. Досега беше вярвал, че шефът се забавлява в леглото с красивата Джудит. Но май не беше така. Дали пък Хуанита не казваше истината? Затова той любезно я покани:
— Моля, влезте, мадам! Смятам, че е по-добре да обсъдим нещата на спокойствие. Така скоро ще се разберем.
Сърцето на Хуанита лудо се блъскаше в гърдите й. Тя мислеше единствено за Ласитър, когото обичаше повече от всичко. Дано да го намери жив. Все повече се убеждаваше, че той лежи вързан някъде в тази голяма къща.
Джеси Шърман я отведе на горния етаж. Той знаеше, че Мълиган и Джудит бяха прекарали нощта в една от спалните, където Джудит бе живяла като пленница. Отвори вратата и стреснато отстъпи назад. На пода пред него лежеше шефът му, овързан с тънки кожени ремъци, с парцал от чаршаф в устата.
Триста дяволи! Какво ли означаваше това?
Джеси Шърман се втурна в стаята, светкавично измъкна ножа си и започна да прерязва безбройните ремъци, с които беше омотан Мълиган. В този миг Хуанита Перада разбра страшната си грешка. Тя се обърна и хукна като сърна. Надяваше се, че ще успее да се изплъзне от мъжете на двора и да се измъкне. Обаче Джеси Шърман отвори прозореца и изкрещя:
— Внимавайте! Бялото гълъбче иска да отлети! Не го оставяйте да ви избяга!
Хуанита Перада изскочи на двора. Пресрещнаха я десетки протегнати ръце. Тя се облегна на стената и очите й се напълниха със сълзи. В този миг нечия ръка я сграбчи за рамото и грубо я обърна.
Хуанита Перада се озова лице в лице с Ред Клайд Мълиган. Червенокосият мъж с прорязано от бръчки лице се усмихна. В първия миг той не й се стори толкова страшен, колкото беше очаквала. Но когато заговори, тя се сви уплашено.
— Толкова ли обичаш този Ласитър? — попита ехидно той и Хуанита цялата потрепера при звука на този неприятен глас. — Наистина ли го обичаш толкова, че си дошла да се жертвуваш заради него?