Ласитър отново погледна към възвишението северно от града. Апачите чакаха.
— Първо трябва да благодарим на индианските воини, Арч, — каза той. — Те си търсят нова родина. Не можеш ли да направиш нещо за тях?
— Що за хора са те, амиго? — попита замислено Колеман.
— Хора като мен и теб, Арч — отговори Ласитър. — Лошата съдба ги е изхвърлила от влака на живота, но не са лоши хора. Търсят място, където да се заселят. Би ли могъл да им помогнеш?
Арч Колеман решително кимна с глава.
— Да, намерих нещо за тях. На около двайсет мили северно оттук има прекрасна долина. После ще ти напиша документ за дарение. Ще ти начертая и плана й. Там е същински рай.
Ласитър се метна на първия кон, който му попадна пред очите, и се понесе в галоп към очакващите го индианци.
Гордо и воините му едва сдържаха нетърпението си.
— Вие направихте много за мен — заговори направо Ласитър. — Затова съм ви много благодарен. Опитах се и аз да сторя нещо за вас. Ще имате нова родина, апачи! Това е великолепно място, с вода и всичко необходимо. Арч Колеман ми подари тази долина.
Гордо, наречен Ел Ренегадо, се усмихна с присъщата за него тайнственост.
— Нима ни я подаряваш просто ей така, Ласитър? — усмихна се той. — Това не се среща често сред белите хора…
Ласитър вдигна ръка за поздрав и обърна коня си към града.
— Чакайте ме тук! — извика той. — Скоро ще се върна.
И се понесе в буен галоп към града.
— Какъв мъж! — произнесе с възхищение Гордо. — Самият Маниту го изпрати при нас.
Воините му кимнаха в знак на одобрение. Долу на площада русата мексиканка нетърпеливо очакваше любимия си.
— Тази долина… — започна нерешително тя. — Много бих искала да я видя. Знам, че няма да останеш завинаги при мен, гуеридо. Но нека поне още няколко дни бъдем щастливи заедно…
Ласитър се наведе и нежно я целуна. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Да, гуерида… — произнесе тихо той.