Выбрать главу

— Ако само — избухна той накрая, — не си тръгнем скоро, ще бъдем уловени по средата на този процес. А нищо не ме потиска повече от това да видя как някоя планета бива унищожена. Освен, естествено, това да бъда на нея в този момент. Или — прибави той с полутон, — да ходя на мачове по крикет.

— Търпение — каза Слартибартфаст отново. — Велики неща ще се случват.

— Това го каза последния път, когато се видяхме — каза Артър.

— Ще се случват — каза Слартибартфаст.

— Да, вярно е — допусна Артър.

Всичко, обаче, което се случваше в този момент, беше някаква церемония. Тя беше приготвена повече за телевизията, отколкото за зрителите, и всичко, което те можеха да разберат за нея, беше това, което можеха да дочуят от най-близкото радио. Форд беше агресивно незаинтересован. Той се раздразни, когато чу да обясняват, че Купата от Пепел ще бъде връчена на капитана на английския отбор там, на полето, ядоса се, когато беше казано, че е заради това, че те я печелят за енти път, одобрително излая с раздразнение на информацията, че Пепелта е останала от бухалка за крикет, и когато освен това трябваше да се пребори с факта, че всъщност бухалката за крикет е била изгорена в Мелбърн, Австралия, през 1882, за да ознаменува края на английския крикет, той се обърна към Слартибартфаст, но нямаше шанса да каже нищо, защото старият човек не беше там. Той се носеше по игрището с ужасяващо намерение, лъхащо от походката му, косата му, брадата му и мантията му, развяващи се около него, като много приличаше на Мойсей, ако планината Синай е била добре подстригана морава, а не както я представат обикновено, страховито пушеща планина.

— Каза, че ще се срещнем при кораба му — каза Артър.

— Какво, в името на Заркуон, прави стария глупак? — избухна Форд.

— Ще ни чака пред кораба след две минути — каза Артър, като присви рамене, което показа тоталното блокиране на мислите му.

Странни звуци достигнаха до ушите им. Те се опитваха да не ги чуват, но не можеха да не забележат, че Слартибартфаст раздразнително настояваше да му бъде дадена сребърната урна, съдържаща Пепелта, която била, както каза той, жизненоважна за миналото, настоящето и бъдещето на Галактиката, но това предизвика бурно веселие. Те счетоха за необходимо да не забелязват това.

Но това, което се случи после, не можеше да остане незабелязано. С шум, като че ли сто хиляди човека са казали „ууп“, един бял стоманен космически кораб внезапно изскочи от нищото във въздуха, като се насочи точно към терена за крикет, и увисна над него с лек шум и безкрайна заплаха.

После за малко не се случи нищо, като че ли се очакваше всички да се върнат към обичайните си занимания, и да не го забелязват, че виси там.

После се случи нещо много необичайно. По-скоро нещо се отвори и пропусна нещо много необичайно да излезе отвътре. Всъщност единадесет много необичайни неща.

Това бяха роботи, бели роботи.

Това, което беше по-необичайно от тях беше, че като че ли бяха облечени за случая. Те не само че бяха бели, но носеха неща, които трябваше да бъдат бухалки за крикет, и не само това, но носеха и неща, които трябваше да представляват топки за крикет, и не само това, но носеха бели ленти на долните части от краката си … Последните бяха необичайни, защото като че ли съдържаха реактивни двигатели, които позволяваха на тези любопитно цивилизовани роботи да излетят от висящия над земята кораб и да започнат да избиват хората, каквото всъщност правеха.

— Хей — каза Артър, — май че нещо става.

— Влизай в кораба — изкрещя Форд. — Не искам да знам, не искам да гледам, не искам да слушам — извика той, като побягна. — Това не е моята планета и не съм тук по собствено желание, не искам да се замесвам, само ме изведи оттук и ме заведи на парти с хора, на които мога да разчитам.

Дим и пламъци обгърнаха игрището.

— Да, явно специалната бригада не е във форма днес… весело изгугука едно радио само на себе си.

— Това, от което се нуждая — изкрещя Форд, допълвайки предишните си забележки, — е силно питие и мощна група. — Той продължаваше да бяга, спря само за момент, колкото да сграбчи ръката на Артър и да го повлече след себе си. Артър беше приел нормалната си за критични състояния поза, което означаваше да стои с отворена уста и да пропуска всичко около себе си.

— Те играят крикет — промърмори Артър, кретайки след Форд. — Кълна се, че те играят крикет. Не знам защо го правят, но го правят. Те не само убиват хората, те ги вдигат във въздуха извика той. Форд, те ни вдигат във въздуха!