— Наистина ли? — попита Форд.
— Какво? — попита Артър.
— Можеш ли да видиш — попита търпеливо Форд, — ПНД-то?
— Мислех, че това беше проблем на някой друг.
— Правилно.
Артър кимна бавно, внимателно, с въздишка, разкриваща много голяма глупост.
— Искам да знам — каза Форд, — дали можеш да го видиш.
— Наистина ли?
— Да.
— И на какво — попита Артър, — прилича той?
— А аз откъде да знам бе, глупако? — извика Форд. — Ако го видиш, ми кажи.
Артър почувствува зад слепоочията си тъпото пулсиращо чувство, което беше запазената марка на повечето му разговори с Форд. Мозъкът му се спотаи като уплашено кученце в колибката си. Форд го докосна с ръка.
— ПНД — каза той, е нещо, което не можем да видим, или не виждаме, или което нашето съзнание не ни позволява да видим, защото си мислим, че това е проблем на някой друг. Това означава ПНД. Проблем на Някой Друг. Съзнанието просто го игнорира, също като сляпо петно. Ако погледнеш право в него, няма да го видиш, освен ако не знаеш какво точно представлява. Единствената ти надежда да го заловиш е да го изненадаш в ъгълчето на окото си.
— А — каза Артър, — значи затова…
— Да — каза Форд, който знаеше какво ще каже Артър.
— …подскачаше нагоре-…
— Да.
— …надолу, и примигваше…
— Да.
— …и…
— Помислих, че си получил съобщение.
— Мога да го видя — каза Артър, — космически кораб е.
За момент Артър беше зашеметен от реакцията, която това откровение предизвика. Рев се издигна от тълпата, и във всяка посока хората бягаха, викаха, крещяха и падаха един върху друг с тревожно объркване. Той учудено се отдръпна назад и се огледа страхливо наоколо. После се озърна с още по-голямо учудване.
— Вълнуващо, нали? — попита едно привидение. То се поклащаше пред очите на Артър, въпреки че беше по-правилно да се каже, че очите на Артър се поклащаха пред привидението. Устните му също се разтрепераха.
— К… к… к… к… — каза устата му.
— Мисля, че вашият отбор току-що спечели — каза привидението.
— К… к… к… к… — повтори Артър и подсили всяка буква с побутване по гърба на Форд Префект. Форд с трепет гледаше безредиците.
— Вие сте англичанин, нали? — попита привидението.
— М… м… м… м… да — каза Артър.
— Добре де, вашият отбор, както казах, току-що спечели. Мачът. Това означава, че ще задържат Купата от Пепел. Трябва да си много по-ласкан. Трябва да кажа, че доста харесвам крикета, въпреки че не бих желал някой извън тази планета да ме чуе да го казвам. Изобщо не искам.
Привидението издаде някакъв звук, който може би трябваше да представлява зло хилене, но беше трудно да се каже, защото слънцето беше точно зад него и създаваше заслепяващ ореол около главата му и блестеше по сребристите му коса и брада по начин, който беше респектиращ и драматичен, и който беше трудно съвместим със зло хилене.
— Все пак — каза той, — всичко ще свърши след два дена, нали? Макар че както ти казах, когато се видяхме за последен път, много съжалявам за това. Но каквото и да трябва да се случи, ще се случи.
Артър се опита да говори, но прекрати неравната борба. Той отново бутна Форд.
— Мислех, че се е случило нещо ужасно — каза Форд, — но това е само краят на играта. Трябва да се измъкваме. О, здравей, Слартибартфаст, какво правиш тук?
— О, губя си времето, губя си времето — каза сериозно старият човек.
— Това там твоят кораб ли е? Ще ни закараш ли донякъде?
— Спокойна, спокойно — им напомни старият човек.
— О’кей — каза Форд. — Само ще ти кажа, че тази планета ще бъде разрушена много скоро.
— Знам — каза Слартибартфаст.
— Добре. Само мислех да ти обърна внимание върху този въпрос — каза Форд.
— Схванах.
— И още ли искаш да се разкарваш по игрище за крикет в такъв момент…
— Да.
— Тогава това е твоят кораб.
— Така си е.
— Надявах се — Форд бързо се завъртя в тази посока.
— Здрасти, Слартибартфаст — каза най-накрая Артър.
— Здравей, Землянино — отговори Слартибартфаст.
— В края на краищата — каза Форд, — можем да умираме само по веднъж.
Старият човек пропусна тези думи покрай ушите си и се вгледа проницателно в терена с очи, които като че ли преливаха от изражения, които явно не бяха свързани с това, което ставаше на него. А там тълпата се събираше в широк кръг около центъра на игрището. Какво виждаше Слартибартфаст там, само той си знаеше.
Форд си мънкаше нещо. Само една нота, повтаряна на интервали. Надяваше се, че някой ще го попита какво си мънка, но никой не го попита. Ако все пак някой го беше попитал, той щеше да му отговори, че си мънка отново и отново първия такт от песента на Ноел Страхливеца, наречена „Луд По Момчето“. След Това щеше да му посочи, че си пее само една нота, за което щеше да отговори, че поради причини, които може би не зависят от него, пропуска частта „по момчето“. Той се ядоса, че никой не го попита.