— Само че — избухна той най-накрая, — ако не тръгнем скоро, пак ще ни хванат по търлъци. А няма нещо, което да ме подтиска повече от гледката на разрушавана планета. Освен може би да съм на нея, когато я разрушават. Или — добави той полугласно — да вися на мачовете по крикет.
— Търпение — каза отново Слартибартфаст. — Задават се големи работи.
— Това каза последния път, когато се видяхме — припомни Артър.
— Така беше — отвърна Слартибартфаст.
— Да, наистина — съгласи се Артър.
Изглежда, обаче, се задаваше само някаква церемония. Тя се подготвяше главно за телевизията, така че от мястото, където бяха застанали, успяваха да разберат само това, което се чуваше от едно радио наблизо. Форд беше агресивно незаинтересуван.
Той се разяри, когато чу да обясняват, че Пепелта ще бъде връчена на капитана на английския отбор; побесня, когато казаха, че това е, защото я печелят за n-ти пореден път; решително изджавка, когато обясниха, че Пепелта представлява остатъците от един кол за крикет и по-нататък, когато го помолиха да преглътне и факта, че въпросният кол е бил изгорен в Мелбърн, Австралия през 1882 година, за да се ознаменува „смъртта на английския крикет“, той се обърна към Слартибартфаст, пое дълбоко въздух, но не успя да каже нищо, защото старецът не беше там. Той крачеше към игрището с някакъв ужасен замисъл в походката, а косата, брадата и одеждите му се развяваха зад него. Изглеждаше, както би изглеждал Мойсей, ако Синай беше добре окосена ливада, а не, както обикновено бива представен, една страховито димяща планина.
— Каза да го чакаме при кораба му — обади се Артър.
— В името на зарканите фардуорки, какво прави тоя дъртак? — избухна Форд.
— Ще ни чака при кораба си след две минути — каза Артър с потрепване, изразяващо пълна абдикация на мисълта. Те се отправиха към кораба. Странни звуци долитаха до ушите им. Опитаха се да не им обръщат внимание, но не можеха да не чуят, как Слартибартфаст раздразнено настояваше сребърната урна с Пепелта да бъде връчена на него, тъй като, обясняваше той, тя била „жизнено важна за миналото, настоящето и бъдещето на Галактиката“. Това предизвикваше диво веселие в тълпата. Артър и Форд решиха да не обръщат внимание.
Последвалите събития, обаче, не можеха да бъдат пренебрегнати. Стоманенобял космически кораб се самозароди, сякаш от нищото, издавайки звук, като че ли стотици хиляди хора бяха казали „уоп“. Той се появи във въздуха точно над игрището за крикет и увисна там, безкрайно заплашителен и тихо боботеше.
Известно време не правеше нищо, като че ли очакваше всеки да продължи да си гледа работата и да го остави да си виси там.
После направи нещо твърде необичайно. Или по-скоро се отвори и пусна нещо твърде необичайно да излезе от него — единадесет на брой твърде необичайни неща.
Това бяха роботи, бели роботи.
Най-необичайното в тях беше, че се оказаха подходящо облечени за случая. Не само че бяха в бяло, но се оказа че имаха и бухалки за крикет. И не само това, ами се оказа, че носеха и топки за крикет. И не само това, ами се оказа, че са си сложили бели наколенки на долната част на краката. Наколенките бяха необичайни, защото се оказа, че вътре има реактивни двигатели, позволяващи на тези странно цивилизовани роботи да се спуснат от висящия си кораб и да започнат да убиват хора, защото това правеха те.
— Ей — каза Артър, — май нещо става.
— Бягай към кораба — изкрещя Форд. — Не искам да знам, просто бягай към кораба. — Той побягна. — Не искам да знам, не искам да знам, не искам да чувам — пискаше той докато тичаше — това не е моята планета, не съм си избирал да съм тук, не искам да се набърквам, само ме пуснете да се махна и да отида на купон с хора, с които мога да общувам!
Пушек и дим се надигнаха от игрището.
— Е, изглежда днес свръхестествен отряд се е появил тук със значително подкрепление — щастливо гъргореше радиото на себе си.
— Имам нужда — крещеше Форд, като поясняваше предишните си забележки — от силно питие и отряд благородници с пики. — Той продължаваше да бяга. Спря само за миг, колкото да сграбчи Артър за ръката и да го повлече след себе си. Артър бе заел обичайната си кризисна поза, а именно, да стои с широко отворена уста, която безпрепятствено го подмокряше.
— Те играят крикет — мърмореше Артър, тътрейки се след Форд. — Кълна се, те играят крикет. Не знам защо го правят, но го правят. Не само убиват хората, ами и ги качват горе — извика той. — Форд, качват ги горе!