— Голяма грешка е, че се опитвам да разбера машините — каза той — те само ме тревожат. Какво каза?
— Обзавеждането — повтори Форд. — Жалко за него.
— Дълбоко в сърцевината на разума и Вселената — каза Слартибартфаст — има смисъл.
Форд хвърли остър поглед около себе си. Очевидно вече гледаше оптимистично на нещата.
Корабната палуба отвътре бе тъмно зелена, тъмно червена, тъмно кафява, прихлупена и мрачно осветена. Необяснимо как, приликата с малко италианско бистро беше избледняла и свършваше с отвора на люка. В малките кръгове светлина се очертаваха сандъци с цветя, полирани плочи и най-различни видове малки медни неща с неопределено предназначение.
От сенките страховито надничаха бутилки, обвити в палмови листа.
Приборите, които бяха погълнали вниманието на Слартибартфаст, сякаш бяха качени за дъното на бетонирани бутилки.
Форд се протегна и ги докосна.
Фалшив бетон. Пластмаса. Фалшиви бутилки с фалшив бетон.
„Сърцевината на разума и Вселената може да си гледа работата“, помисли си той, „това е боклук“. От друга страна, не можеше да се отрече, че в сравнение с начина, по който корабът се движеше, „Златно сърце“ приличаше на електрическа плоскодънка.
Форд скочи от креслото. Изръси се на пода. Погледна Артър, който тихичко си тананикаше. Погледна екрана и не разпозна нищо. Погледна Слартибартфаст.
— Колко сме пропътували? — попита той.
— Около — каза Слартибартфаст, — около две трети от пътя през Галактическия диск, бих казал. Да, грубо две трети, мисля.
— Странна работа — каза Артър тихичко, — колкото по-далече и по-бързо пътуваш през Вселената, толкова повече мястото ти в нея изглежда в значителна степен по-нематериално и се изпълваш с проникновен, или по-точно се изпразваш от…
— Да, много странно — каза Форд. — На път закъде сме?
— На път сме — каза Слартибартфаст — да се сблъскаме с един древен кошмар на Вселената.
— И къде смяташ да ни оставиш?
— Ще имам нужда от вашата помощ.
— Тъпо. Гледай сега, има едно място, където можеш да ни закараш и където можем да си гледаме кефа. Опитвам се да се сетя за него, ще можем да се насвиркаме и евентуално да послушаме малко извънредно бедствена музика. Чакай малко, сега ще го издиря. — Той изрови своя екземпляр на Пътеводителя на Галактическия Стопаджия и прегледа набързо онази част от указателя, която се отнасяше главно за секс и наркотици, и рокендрол.
— Проклятие се задава от мъглата на времето — каза Слартибартфаст.
— Да, предполагам — каза Форд. — Хей — неочаквано се натъкна той на едно от заглавията, — Ексцентриция Галъмбитс, срещали ли сте я някога? Тригърдата курва от Еротикон Шест. Някои твърдят, че ерогенните й зони започват на около четири мили от истинското й тяло. Колкото до мене, аз отричам, твърдя, че са пет.
— Проклятие — продължаваше Слартибартфаст, — което ще погълне Галактиката в огнена разруха и вероятно ще доведе Вселената до преждевременна гибел. Говоря сериозно — добави той.
— Звучи кофти — каза Форд. — С малко късмет се надявам да бъда достатъчно фиркан, за да не го забележа. Ето, — посочи той с пръст екрана на Пътеводителя — едно порочно местенце, което смятам, че би трябвало да посетим. Какво ще кажеш, Артър? Престани да си мърмориш мантри и внимавай тук. Изпускаш важни работи.
Артър стана от креслото си и поклати глава.
— Къде отиваме? — попита той.
— Да се сблъскаме с един древен кош…
— По-накратко — каза Форд — Артър, отиваме да се позабавляваме в Галактиката. Можеш ли да смелиш това?
— Какво кара Слартибартфаст да гледа така загрижено? — попита Артър.
— Нищо — каза Форд.
— Гибелта — каза Слартибартфаст. — Настъпва — добави той с внезапно авторитетен глас. — Има много неща, които трябва да ви покажа и обясня.
Той се отправи към една спираловидна зелена стълба от ковано желязо, поставена непонятно защо в средата на корабната палуба и се заизкачва. Артър го последва намръщено.
Форд метна Пътеводителя мрачно в торбата си.
— Моят лекар твърди, че имам нарушено кретенотделяне на общественодълговата жлеза и природна недостатъчност на моралната тъкан — мърмореше той на себе си — и следователно съм освободен от спасяване на Вселената.
Въпреки това, той затътри крака по стълбата след останалите.
Това, което откриха горе, беше просто глупаво, или поне така изглеждаше. Форд поклати глава, зарови лице в ръцете си и залитна към една саксия, която падна към стената и се счупи.
— Това е централната изчислителна зала — каза Слартибартфаст невъзмутимо, — тук се извършват всички сметки, свързани по някакъв начин с кораба. Да, знам на какво прилича, но всъщност това е сложна четириизмерна топографска карта на ред свръхсложни математически функции.