Кошмарен ураган от ожесточени светлини нахлу през чернотата и отнесе порядъчна част от планетата зад тях.
Те зяпнаха с ококорени очи и не бяха в състояние да изпищят.
Глава IX
Друг свят, друг ден, друго зазоряване.
Най-тънката сребриста светлина на ранното утро бавно се появи.
Няколко милиарда трилиона тона свръхгорещи взривяващи се водородни ядра бавно се издигаха над хоризонта, като успяваха да изглеждат малки, студени и леко влажни.
Във всяко зазоряване има миг, когато светлината бавно се разлива и настъпва магията на утрото. Светът затаява дъх.
Мигът отмина, както това се случваше всяка сутрин на Скорншелъс Зета.
Мъглата се беше вкопчила за повърхността на тресавищата. Блатните растения бяха посивели, високите тръстики губеха очертанията си. Изпаренията висяха неподвижно като затаен дъх.
Нищо не помръдваше.
Беше тихо.
Слънцето се бореше немощно с мъглата, опитваше се да дари малко топлина тук, да разпръсне малко светлина там, но ясно беше, че и през днешния ден щеше дълго да се влачи в небето.
Нищо не помръдваше.
Отново тишина.
Нищо не помръдваше.
Тишина.
Нищо не помръдваше.
На Скорншелъс Зета твърде често цели дни минаваха по такъв начин и този щеше наистина да бъде един от тях.
Четиринадесет часа по-късно слънцето залезе безнадеждно зад отсрещния хоризонт с усещането за напълно пропилени усилия.
А няколко часа след това то отново се появи, отърси рамене и се заизкачва в небето.
Този път, обаче, нещо ставаше. Един дюшек беше срещнал робот.
— Здрасти, робот — каза дюшекът.
— Беее — каза роботът и продължи да върши това, което правеше, а именно да се разхожда наоколо много бавно в много тесен кръг.
— Щастлив ли си? — попита дюшекът.
Роботът спря и погледна дюшека. Гледаше го подигравателно. Очевидно беше много тъп дюшек. Той отвърна на погледа му с широко отворени очи.
След като отмери с точност до няколко десетични знака една пауза с дължина, достатъчна, за да разкрие общо презрение към всякакви дюшечести неща, роботът продължи да се разхожда в сбити кръгове.
— Може да си поприказваме — каза дюшекът, — искаш ли?
Беше голям дюшек и вероятно от много високо качество. Малко неща се произвеждат в днешно време, защото в една безкрайно голяма Вселена, каквато е например тази, в която живеем, повечето неща, които човек може да си представи, а и много други, които по-добре да не си представя, все растат някъде. Наскоро беше открита гора, в която голяма част от дърветата дават кръстати отвертки вместо плодове. Жизненият цикъл на кръстатата отвертка-плод е твърде интересен. Веднъж откъснат, на него му трябва тъмно, прашно чекмедже, в което може да си лежи необезпокояван години наред. После една нощ той внезапно се излюпва, съблича външната си кожа, която изсъхва на прах, и остава като абсолютно неопределен малък метален обект с накрайници от двете страни и нещо като ребро, и нещо като дупка за винт. Веднъж намерен, обикновено бива захвърлен. Никой не знае, каква му е ползата от това. Природата, в безкрайната си мъдрост, вероятно работи по въпроса.
Също така, никой не знае каква полза имат от живота си и дюшеците. Те са големи, приятелски настроени, джобноразсадни създания, които живеят тихо частния си живот в блатата на Скорншелъс Зета. Много от тях биват залавяни, умъртвявани, изсушавани, откарвани на кораби и използвани за спане. На никой от тях изглежда не му пука от това и всички те се наричат Зем.
— Не — каза Марвин.
— Казвам се — каза дюшекът — Зем. Може да обсъдим малко времето.
Марвин отново направи пауза в умореното си кръгово блуждаене.
— Росата — отбеляза той — очевидно е паднала тази сутрин с подчертано отвратително тупване.
Той поднови разходката си, сякаш извисен от този разговорен изблик до нови висоти в унинието и подтиснатостта. Марвин упорито се тътреше. Ако имаше зъби, в този миг щеше да заскърца с тях. Нямаше. Не заскърца. Голото тътрене изразяваше всичко.
Дюшекът се плуткаше около него. Това е нещо, което само живи дюшеци в блатата могат да правят, ето защо думата е излязла вече от обща употреба. Той се плуткаше съчувствено, раздвижвайки прилично количество вода. После очарователно пусна няколко балончета въздух под водата. Сините му и бели райета проблеснаха кратко в един промъкнал се неочаквано през мъглата крехък слънчев лъч, който накара създанието да изпита моментна наслада.