Марвин се тътреше.
— Мисля, че си си наумил нещо — каза дюшекът флупаво.
— Повече, отколкото вероятно можеш да си представиш — измрачня Марвин. — Капацитетът ми за мозъчна активност от всякакъв род е толкова безграничен, колкото самите необятни простори на космоса. Освен, разбира се, капацитетът ми за щастие.
Шляп, шляп, ходеше той.
— Капацитетът ми за щастие — добави той — можеш да го побереш в кутия кибрит, без да вадиш клечките предварително.
Дюшекът глобираше. Това е звукът, издаван от живи, обитаващи блатата дюшеци, дълбоко трогнати от историята на една лична трагедия. Според Ултра-Пълния Максимегалонски Речник на Всеки Един Език Някога думата означава също звука, издаван от Всевишния Санвалвуаг от Холоп, който открива, че за втора поредна година забравя рождения ден на жена си. Тъй като е имало само вечно един Всевишен Санвалвуаг от Холоп и той никога не се е женил, думата се използва само вечно в отрицателен или спекулативен смисъл. Съществува вечно-растяща вълна от убеждение, че Ултра-Пълния Максимегалонски Речник на Всеки Един Език Някога не струва и флотилията от платформи, необходима за разнасянето на микроскладираното му издание. Наистина странно е, че речникът изпуска думата „флулавр“, което просто означава „по флупен начин“.
Дюшекът глобира отново.
— Усещам дълбока депримираност в диодите ти — волюна той (за значението на думата „волюна“, купете си Скорншелски Блатен Разговорник от която и да е антикварна книжарница или, алтернативно, купете Ултра-Пълния Максимегалонски Речник, тъй като Университетът ще бъде много доволен да се отърве от него и да си възвърне няколко ценни места за паркиране) — и това ме натъжава. Трябва да си по-дюшекоподобен. Ние живеем тих улегнал живот в блатата, където ни стига да се плуткаме и да волюваме и гледаме на влажността по съвсем флупав начин. Убиват някои от нас, но ние всички се наричаме Зем, така че никога не разбираме, кого точно. Така глобирането се свежда до минимум. Защо се разхождаш в кръг?
— Защото кракът ми е затънал — отвърна просто Марвин.
— Изглежда ми — каза дюшекът, очвайки го съчувствено — като един доста нещастен крак.
— Прав си — каза Марвин, — така си е.
— Вуун — каза дюшекът.
— Предполагам — отвърна Марвин — а също така предполагам, че намираш идеята за робот с изкуствен крак за доста забавна. Трябва да разкажеш на твоите приятели Зем и Зем, като се видите по-късно; те сигурно ще се посмеят, ако ги познавам добре, което разбира се не е така — освен дотолкова, доколкото познавам всички органични форми на живот, а то е доста по-добре, отколкото бих искал. Ха, моят живот е всичко останало, но не и кутия с червячни трансмисии.
Той отново зашляпа в малки кръгчета около тънкия си стоманен крак, който се въртеше в калищата, но иначе изглеждаше затънал.
— Но защо непрекъснато се въртиш и въртиш? — попита дюшекът.
— Просто да не загубя форма — каза Марвин и продължи да се върти и върти.
— Смятай, че я имаш, скъпи приятелю — изфлърбори дюшекът, — смятай, че я имаш.
— Просто още един милион години — каза Марвин, — просто още един бърз милион. После може да опитам в другата посока. Просто за разнообразие, разбираш ли.
Дълбоко в най-вътрешните си пружинени джобове дюшекът почувства, че роботът изгаряше от желание да бъде попитан, от колко време се тътрузи по този безполезен и безплоден начин. С още едно тихо изфлърборване той така и направи.
— О, малко над пет милиона, малко над — безгрижно каза Марвин. — Питай ме, дали някога ми е омръзнало, айде, питай ме.
Дюшекът го попита.
Марвин пропусна въпроса, само се затътри с подчертано усърдие.
— Веднъж държах реч — каза внезапно той и видимо несвързано. — Може и да не разбереш веднага, защо подхващам тази тема, но това е, защото мозъкът ми работи толкова феноменално бързо и защото аз съм по груба преценка тридесет милиарда пъти по-интелигентен от тебе. Ще ти дам пример. Намисли си число, каквото и да е.
— Ъъ, пет — каза дюшекът.
— Не е вярно — каза Марвин. — Виждаш ли?
Дюшекът беше силно впечатлен и осъзна, че се намира в присъствието на не незабележителен ум. Той се уиломира по цялата си дължина, разпращайки малки вълнички по повърхността на плитката, обрасла с водорасли локва.
Той гупна.
— Кажи ми — настоя Дюшекът — за речта, която веднъж си държал, копнея да я чуя.
— Беше посрещната много лошо — каза Марвин — по ред причини. Изнесох я — добави той, като направи странно разчепатено подобие на жест с не съвсем добрата си ръка, която обаче беше по-добре от другата, печално запоена към лявата му страна — ей там, на около миля разстояние.