Той сочеше толкова добре, колкото можеше и очевидно искаше да бъде съвсем ясно, че го правеше толкова добре, колкото можеше — през мъглата, над тръстиките, към част от блатото, която изглеждаше точно така, както и всяка друга част от блатото.
— Там — повтори той. — Аз бях нещо като знаменитост на времето.
Вълнение обхвана дюшека. Той никога не беше чувал на Скорншелъс Зета да са държани речи, определено не и от знаменитости. Вода запръска от него, когато по гърба му проглърира тръпка.
Той направи нещо, което дюшеците рядко си правят труда да направят. Като събра всички сили, той изправи продълговатото си тяло във въздуха и го задържа така няколко секунди, треперейки, докато надничаше през мъглата над тръстиките към онова място от блатото, което Марвин бе посочил. Дюшекът без разочарование установи, че мястото беше съвсем същото, като всяко друго място в блатото. Усилието беше прекалено голямо за него и той се фдоджна обратно в локвата си, заливайки Марвин с воняща кал, торф и буреняци.
— Аз бях знаменитост — безжизнено и тъжно се обади роботът — за кратко време. Беше резултат от чудното ми спасение от една гибел почти толкова прекрасна, колкото и смъртта в сърцето на пламтящо слънце, за което горчиво съжалявам. Можеш да се досетиш по състоянието ми — добави той, — как съм се разминал на косъм. Бях спасен от търговец на метални отпадъци, представи си само! Ето ме сега тук — мозък с размерите на… няма значение.
Известно време той се тътреше яростно.
— Той ме поправи и ме уреди с този крак. Омразен е, нали? Той ме продаде на една Мозъчна зоологическа градина. Бях космически експонат. Трябваше да седя на един сандък и да разказвам историята си, докато посетителите ми казваха да не падам духом и да мисля оптимистично. „’Айде, усмихни се, малко роботче“ — викаха ми те — „’айде, дай ни една усмивчица.“ Аз им обяснявах, че да ме накараш да се усмихна, значи да прекараш няколко часа в една работилница с гаечен ключ и това вървеше добре.
— Речта — подкани го дюшекът. — Копнея да чуя речта ти в блатата.
— Имаше мост, построен над блатата. Киберструктурен хипермост, дълъг стотици мили, за да минават йонните бъгита и камиони през блатото.
— Мост? — куърна дюшекът. — Тук в блатото?
— Мост — потвърди Марвин, — тук в блатото. Трябваше да съживи икономиката на Скорншелската Система. Изтощиха цялата икономика на Скорншелската Система, за да го построят. Помолиха ме да го открия. Бедните глупаци.
Започна леко да вали, фини капчици се промъкваха през мъглата.
— Стоях на платформата. На стотици мили пред мен и на стотици мили зад мен се простираше мостът.
— Блестеше ли? — ентузна дюшекът.
— Блестеше.
— Царствено ли се простираше?
— Царствено се простираше.
— Като сребриста нишка ли се беше проточил надалеч в невидимата мъгла?
— Да — каза Марвин. — Искаш ли да чуеш тази история?
— Искам да чуя речта ти — отвърна дюшекът.
— Ето какво казах. Аз казах: „Бих искал да кажа, че за мен е голямо удоволствие, чест и привилегия да открия този мост, но не мога, защото всичките ми лъжливи вериги са неизправни. Мразя ви и ви презирам всичките. А сега обявявам тази нещастна киберструктура за открита за лекомислена злоупотреба от всеки, който реши да я прекоси.“ И се включих в откриващите кръгове.
Марвин спря, припомняйки си момента.
Дюшекът се развълрира и глърира. Той се плуткаше, гупваше и уиломваше, правейки последното по особено флупав начин.
— Вуун — уърфна той най-накрая. — А беше ли величествен повод?
— Оправдано величествен. Целият дълъг хиляда метра мост спонтанно сгъна блестящата си снага и потъна, плачейки в блатото, като повлече след себе си всички присъстващи.
На това място от разговора настъпи тъжна и ужасна пауза, през която сякаш стотици хиляди гласове казаха с изненада „уоп“, а отбор бели роботи се спуснаха от небето подобно на семена от глухарче, носени от вятъра в стегната бойна част. В един насилствен и неочакван момент те всички бяха там, в блатото, отвивайки с гаечен ключ изкуствения крак на Марвин, а после отново изчезнаха в кораба си, който издаде едно „фууп“.
— Виждаш ли с какви работи трябва да се боря? — каза Марвин на гобещия дюшек.
Изведнъж, секунди по-късно, роботите отново се върнаха за още едно насилие и този път, след като си тръгнаха, дюшекът остана сам в блатото. Той се плуткаше с удивление и тревога. Едва ли не лърголеше от страх. Изправи се да погледне над тръстиките, но нищо не се виждаше, нито робот, нито бляскащ мост, нито кораб, само още тръстики. Дюшекът се ослуша, но вятърът не носеше друг звук, освен вече познатия звук на полу-откачени етимолози, подвикващи си в далечината през мрачното блато един на друг.