В този момент Слартибартфаст отново превъртя напред.
— Намерих го — каза той. — Можем да разкараме тия глупости. Само не клюмайте, това е всичко.
— Сега, нека наведем глави в признателност — напевно произнесе гласът и после повтори всичко отново, много по-бързо и отзад напред.
Прожектори ту грейваха, ту угасваха, колоните изчезнаха, мъжът задрънка обратно в нищото, Вселената чевръсто се събра наново около тях.
— Разбирате ли? — попита Слартибартфаст.
— Удивен съм — каза Артър — и объркан.
— Аз бях задрямал — каза Форд, който се надигна в този момент. — Изтървах ли нещо?
Те се озоваха, люшкани силно, на ръба на мъчително висока скала. Вятърът се отскубваше от лицата им и се впускаше напред през една теснина. В края на теснината енергично се самозапалваха за живот останките на една от най-великите и най-мощни космически бойни флотилии в Галактиката. Небето беше мрачно розово и помръкваше, преминавайки през твърде странен синкав цвят до черно малко по-нагоре. То бълваше пушек с невероятна скорост.
Събитията ги застигаха прекалено бързо, за да могат да бъдат разграничени и едва когато след известно време огромен боен кораб профуча край тях, сякаш някой каза „буу“, те разпознаха мястото, на което бяха влезли в началото.
Но сега нещата бяха твърде забързани, една видео-сензорна цапаница, която ги подмяташе и лашкаше през векове от Историята на Галактиката, като ги обръщаше, извърташе и караше да затреперят. Звукът беше чисто и просто тънък пронизващ крясък.
От време на време в безпорядъка от събития те получаваха усещането за страшни катастрофи, дълбоки ужаси и катаклизмични шокове, всичко това винаги свързано с определени повтарящи се образи, които неизменно изпъкваха ясно в лавината на преобръщащата се история: врата с уикет, малка твърда червена топка, твърди бели роботи и още нещо с по-неясни очертания, нещо тъмно и замъглено.
Но имаше и друго усещане, което бе ясно, че идваше от разбушувания отрязък на времето.
Така, както в бавна поредица от щраквания при забързване не може вече да се разграничи всяко отделно щракване и поредицата постепенно преминава в непрекъснат и покачващ се тон, така и тук поредица индивидуални впечатления премина в едно непрекъсващо чувство — и все пак не и чувство. Ако беше чувство, то бе абсолютно безчувствено. То беше омраза, непримирима омраза. Студено, но не както е студен ледът, а както е студена една стена. Неперсонално, но не както случайно насоченият в тълпата юмрук е неперсонален, а както събираните от компютър такси за паркиране са неперсонални. И беше смъртоносно — не както са смъртоносни куршумът или ножът, а както е смъртоносна тухлена стена, изградена напряко на магистрала.
И както покачващият се тон променя характера си и става по-хармоничен, така и това безчувствено чувство сякаш се извиси до непоносим писък, който изведнъж премина във вой, изпълнен с усещане за вина и провал.
После той внезапно секна.
Те стояха на върха на тих хълм в една спокойна вечер.
Слънцето залязваше.
Около тях леко хълмиста местност се разстилаше нежно към далечината. Птичките пееха какво мислят по въпроса за всичко това и като че ли преобладаващото мнение беше добро. Малко по-нататък можеше да се чуе шумът от играещи деца, още малко по-нататък, в смрачаващата се вечер се виждаха контурите на малък град.
Градът изглежда се състоеше предимно от доста ниски сгради, направени от бял камък. Очертанията имаха приятната форма на заоблени криви.
Слънцето почти беше залязло.
Отнякъде засвири музика. Слартибартфаст натисна едно копче и тя замлъкна.
Обади се някакъв глас: „Това“. Слартибартфаст натисна едно копче и той замлъкна.
— Аз ще ви разкажа за това — тихо каза той.
Мястото беше миротворно. Артър се почувства щастлив. Дори Форд изглеждаше ободрен. Те повървяха малко по посока на града и Информационната Илюзия на тревата под тях беше приятна и пролетна, а Информационната Илюзия на цветята миришеше свежо и ароматно.
Само Слартибартфаст изглеждаше изпълнен с предчувствия и без настроение.
Той спря и погледна нагоре.
Внезапно на Артър му се стори, че докато това ставаше в края, или така да се каже в началото на ужаса, който току-що смътно бяха изпитали, всеки момент трябваше да се случи нещо отвратително. Беше разстроен от мисълта, че нещо отвратително би могло да се случи някъде, където цареше такава идилия. Той също погледна нагоре. В небето нямаше нищо.
— Няма да атакуват тук, нали? — попита той. Осъзнаваше, че се разхожда просто в един запис, но въпреки това се чувстваше обезпокоен.