— Тук няма опасност от атака — каза Слартибартфаст и гласът му неочаквано потрепна от обзелите го чувства. — Тук започва всичко. Това е самото място. Това е Криккит.
Той се вгледа в небето.
Небето, от единия до другия си край, от изток до запад, от север до юг, беше изцяло и абсолютно черно.
Глава XI
Шляп, шляп.
Хърр.
— Радвам се да Ви услужа.
— Млъквай.
— Благодаря.
Шляп, шляп, шляп, шляп, шляп.
Хърр.
— Благодаря, че ощастливихте една проста врата.
— Надявам се диодите ти да изгният.
— Благодаря. Приятен ден.
Шляп, шляп, шляп, шляп.
Хърр.
— За мен е удоволствие да Ви отворя…
— Раззаркай се.
— …и задоволство да се затворя отново със съзнанието за добре свършена работа.
— Казах ти раззаркай се!
— Благодаря, че чухте това съобщение.
Шляп, шляп, шляп, шляп.
— Уоп.
Зейфод престана да шляпа. Той шляпаше из „Златно сърце“ дни наред и досега нито една врата не му беше казвала „уоп“. Беше съвсем сигурен, че и сега не врата му беше казала това „уоп“. Вратите не казваха неща от този сорт. Беше прекалено кратко. Още повече, нямаше достатъчно врати. А то прозвуча, като че ли стотици хиляди хора бяха казали „уоп“, което го озадачи, защото беше сам на кораба.
Беше тъмно. Повечето от несъществените системи на кораба бяха спрени. „Златно сърце“ се носеше безметежно в една отдалечена област от Галактиката, дълбоко в мастилената чернота на космоса. Така че, кои бяха тези стотици хиляди хора, които би срещнал на това място и които биха казали съвсем неочаквано „уоп“?
Зейфод се огледа наоколо, нагоре и надолу по коридора. Всичко беше потънало в дълбока сянка. Виждаха се само много смътните розовеникави контури на вратите, които меко грееха в мрака и пулсираха, когато заговореха, макар той да бе опитвал всички начини, които можеше да измисли, за да ги накара да млъкнат.
Светлините бяха изгасени, така че главите му да не могат да се гледат една друга, защото нито една от тях напоследък не представляваше привлекателна гледка, нито пък беше представлявала, откакто той допусна грешката да погледне в душата си.
Беше грешка наистина.
Беше късно една нощ — разбира се.
Беше твърде лош ден — разбира се.
По корабната озвучителна система беше пусната бездушна музика — разбира се.
И той, разбира се, беше леко пиян.
С други думи, налице бяха всички обичайни условия, благоприятстващи пристъпите на душеровичкане, но въпреки това си беше чиста грешка.
Докато сега стоеше, безмълвен и сам в тъмния коридор, той си припомни онзи момент и потрепера. Едната му глава погледна нагоре по коридора, а другата надолу. Всяка реши, че трябва да тръгне в обратна посока.
Той се ослуша, но не можа да чуе нищо.
Имаше само едно „уоп“.
Пътят изглеждаше ужасно дълъг, за да бъдат доведени толкова ужасно много на брой хора, само за да кажат една дума.
Зейфод нервно се запъти по посока на моста. Там поне би чувствал нещата под контрол. Той отново спря. Струваше му се, че би било ужасно добре самият той да бъде под контрол.
Първият шок в онзи момент, припомни си той, беше откритието, че всъщност има душа.
В действителност, винаги беше предполагал в една или друга степен, че си има душа, както имаше и пълен набор от всичко останало. Наистина някои неща се дублираха. Но внезапният сблъсък с онова там, дълбоко в него, му донесе първото сериозно сътресение.
А после откритието (това беше вторият шок), че душата му не е онзи прекрасен предмет, който той смяташе, че се полага по природа на човек в неговото положение, го разтърси отново.
Тогава той се замисли, какво всъщност беше неговото положение и новият шок за малко не го накара да си разлее питието. Бързо го пресуши до дъно да не му се случи нещо друго преди това. После си наля още една бърза доза, която да последва първата и да провери, дали всичко е в ред.
— Свобода — каза той високо.
В онзи момент Трилиън се появи на моста и каза няколко ентусиазирани работи на тема свободата.
— Не мога да се оправя с това — каза той мрачно и изпрати трето питие надолу да види, защо второто още не е дало отчет за състоянието на първото. Той несигурно погледна двете Трилиън и предпочете тази отдясно.
Изля четвърто питие в другото си гърло с идеята, че то ще настигне предишното преди хранопровода и двете заедно с обединени сили ще накарат второто да се вземе в ръце. После и трите ще се впуснат в търсене на първото, ще си поприказват с него, а може и да си попеят малко.