Дори не зададе някакви координати, нямаше и най-малка представа къде отива. Просто си отиде — една редичка случайно подредени точици, носещи се из Вселената.
— Всичко друго — каза си тя, докато напускаше — е по-добре от това.
— Добрата работа също — измърмори Зейфод на себе си, обърна се и не можа да заспи.
На следващия ден той бродеше без покой из празните коридори на кораба, правейки се, че не я търси, въпреки че знаеше, че тя не е там. Пренебрегна раздразненото настояване на компютъра да разбере какво всъщност става на кораба, като вкара малка електронна тапа между два от терминалите му.
След известно време започна да гаси лампите. Нищо не се виждаше. Нищо нямаше да се случи.
Една нощ, лежейки в леглото — фактически на кораба сега непрекъснато беше нощ — той реши да се стегне и да подреди нещата в някаква перспектива. Рязко се изправи и започна да навлича дрехите си. Реши, че във Вселената все трябва да има някой, който се чувства по-гадно, нещастно и прокълнато от него и реши да се отправи да го търси.
По средата на пътя за моста му хрумна, че това може би е Марвин и се върна в леглото.
Няколко часа по-късно, докато шляпаше безутешно из затъмнените коридори, кълнейки жизнерадостните врати, той чу онова „уоп“, което му подейства твърде изнервящо.
Облегна се напрегнато на стената на коридора и се начумери като човек, който се опитва да изправи тирбушон с телекинеза. Докосна с пръсти стената и почувства необичайна вибрация. Сега вече съвсем ясно долови леки шумове и долови откъде идваха — идваха от моста.
Движейки ръката си по стената, той се натъкна на нещо, което беше радостен да открие. Тихо се придвижи малко по-нататък.
— Компютър? — изсъска той.
— Мммм? — обади се най-близкият до него терминал, също така тихо.
— Има ли някой на кораба?
— Ммммм — каза компютърът.
— Кой е той?
— Ммммм ммм ммммм — каза компютърът.
— Какво?
— Ммммм мммм мм мммммммм.
Зейфод зарови една от главите си в двете си ръце.
— О, Заркуон — измърмори той на себе си. После се вгледа нагоре по коридора към входа за моста, откъдето в мрака се чуваха още повече съвсем целенасочени шумове и където се намираха затапените терминали.
— Компютър — изсъска той отново.
— Ммммм?
— Когато те оттапя,…
— Ммммм.
— Напомни ми да се фрасна по устата.
— Ммммм ммм ммммммм?
— Която и да е. Сега само ми кажи това. Един път за да, два пъти за не. Много ли е опасно?
— Мммм.
— Наистина?
— Мммм.
— Не каза ли току-що два пъти „мммм“?
— Мммм мммм.
Сантиметър по сантиметър той запълзя нагоре по коридора, въпреки че би предпочел да тича метър след метър надолу по него.
Беше съвсем близо до вратата към моста, когато за свой ужас се сети, че тя сега ще любезничи с него. Замря на място. Не беше успял да изключи веригите с вежливия глас на вратите.
Мостът беше проектиран с вълнуващо насечени извивки, поради което рамката на вратата от вътрешната страна беше скрита от поглед и Зейфод се надяваше да влезе незабелязан.
Той унило се облегна пак на стената и каза едни работи, които другата му глава беше твърде шокирана да чуе.
Зейфод се взря в бледите розови очертания на вратата и откри, че в тъмнината почти може да различи сензорното поле, което се простираше в коридора и казваше на вратата кога има някой, за когото тя трябва да се отвори и на когото трябва да каже нещо весело и приятно.
Зейфод силно се притисна към стената и се запъти към вратата, присвивайки гръдния си кош толкова, колкото можеше, за да не попадне в много, много неясния периметър на полето. Той затаи дъх и се поздрави, задето през последните няколко дена се беше въргалял в леглото, вместо да се опитва да избие чувствата си с гръдния разтегляч в корабния гимнастически салон.
Беше настъпил моментът да заговори.
Пое серия много плитки вдишвания и каза толкова бързо, колкото можеше и толкова тихо, колкото можеше: „Врата, кажи ми много, много тихо, ако ме чуваш.“
Много, много тихо вратата измърмори: „Чувам те.“
— Добре. Сега, след малко, ще те помоля да се отвориш. Когато се отвориш, не искам да те чувам да казваш, че това ти харесва, разбра ли?
— Разбрах.
— И не искам да те чувам да казваш, че съм ощастливил една проста врата или че за теб е удоволствие да се отвориш заради мен и задоволство да се затвориш отново със съзнанието за добре свършена работа, разбра ли?
— Разбрах.
— И не искам да ми пожелаваш приятен ден, разбра ли?
— Разбрах.
— О’кей — Зейфод напрегнато се отърси — сега отвори! Вратата тихо се отвори. Зейфод тихо се изниза през нея.