Выбрать главу

Вратата тихо се затвори зад него.

— Нали така искахте, мистър Бийбълброкс? — попита вратата високо.

— Искам да си представите — каза Зейфод на групата бели роботи, които в този момент се обърнаха да го видят — че имам изключително мощен Смърт-О-Запен пистолет в ръката си.

Последва невъобразимо студена и жестока тишина. Роботите го наблюдаваха с отвратително мъртви очи. Те стояха без да помръдват. Във вида им имаше нещо силно смъртоносно, особено за Зейфод, който не ги беше виждал никога преди това, нито пък знаеше нещо за тях. Криккитските войни бяха част от древното минало на Галактиката, а той беше прекарал повечето от уроците си по ранна история, рисувайки как ще правят секс с момичето от съседния киберкуб. Накрая преподаващият компютър, който беше неотменима част от рисунката, изтри всичките си исторически схеми и си ги замени с коренно различен комплект, заради което го изхвърлиха от преподавателското му място и го пратиха в дом за Дегенерирали Кибермати. Там той беше последван от момичето, което по невнимание се беше влюбило дълбоко в нещастната машина. В резултат (а) Зейфод така и никога не се доближи до въпросната си съученичка и (б) пропусна един период от древната история, който сега щеше да има неоценима стойност за него.

Зейфод ги изгледа шокиран.

Невъзможно беше да се обясни защо, но техните гладки и лъскави бели тела въплъщаваха чистото, клинично зло. От отвратително мъртвите си очи до мощните си безжизнени крака, те бяха очевидно продукт на разум, който просто искаше да убива. Зейфод преглътна скован от ужас.

Роботите бяха демонтирали част от задната стена на моста и бяха проправили проход през някои от жизнените вътрешности на кораба. През преплетените обломки шокираният Зейфод можеше да види, че те проправяха тунел към самото сърце на кораба, сърцето с Невероятностното Задвижване, което така мистериозно бе сътворено от нищото, самото „Златно Сърце“.

Най-близкият до него робот го наблюдаваше така, че да се разбере, че преценява всяка най-малка частица от тялото, ума и възможностите на Зейфод. А когато проговори, това, което каза затвърди впечатлението. Струва си да се отбележи, че Зейфод беше първото живо органично същество, което след малко повече от десет трилиона години чу едно от тези създания да говори. Ако беше обръщал повече внимание на уроците си по древна история и по-малко на органичното си същество, може би щеше да бъде още по-впечатлен от тази чест.

Гласът на робота беше като тялото му, студен, гладък и безжизнен. Имаше почти култивирано скърцане. Звучеше толкова древно, колкото беше в действителност.

Той каза: „Ти имаш Смърт-О-Запен пистолет в ръката си“.

Зейфод не го разбра веднага, но после погледна към ръката си и с облекчение видя, че онова, което беше открил закрепено на една скоба в стената беше наистина това, което мислеше че е.

— Даа — каза той с нещо като облекчена насмешка, което твърде се удава, — е, не бих искал да обременявам въображението ти, робот. — Известно време никой не каза нищо и Зейфод разбра, че роботите очевидно не бяха дошли за да си приказват и че всичко зависеше от него.

— Не мога да не забележа, че сте паркирали кораба си — каза той с кимване на една от двете си глави в съответната посока — през моя.

Това не можеше да се отрече. Без да се съобразяват с който и да било вид пристойно дименсионално поведение, те просто бяха материализирали кораба си точно там, където искаха да бъде, което значеше, че той просто преминаваше през „Златно сърце“, все едно, че бяха просто два гребена, пъхнати един в друг.

Роботите не отвърнаха и на това и Зейфод се зачуди дали разговорът няма да потръгне, ако представи своята част от него под формата на въпроси.

— Не е ли така? — добави той.

— Да — отговори роботът.

— Ъъ, добре — каза Зейфод. — И какво правите тука, образи?

Мълчание.

— Роботи — каза Зейфод, — какво правите тука, роботи?

— Дойдохме — изскърца роботът — за Златото на Гредата.

Зейфод кимна. Той разклати оръжието си, за да ги подкани към по-нататъшно разяснение. Роботът изглежда го разбра.

— Златната Греда е част от Ключа, който търсим — продължи той, — за да освободим нашите Господари от Криккит.

Зейфод отново кимна. Той отново разклати оръжието си.

— Ключът — продължи роботът простичко — беше дезинтегриран във времето и пространството. Златната Греда е вградена в устройството, което задвижва този кораб. Тя ще бъде върната за изграждането на Ключа. Нашите Господари ще бъдат освободени. Прекрояването на Вселената ще продължи.

Зейфод кимна отново.