— Какви ги дрънкаш? — каза той.
През напълно безизразното лице на робота като че ли премина сянка на леко засегнато изражение. Сякаш разговорът му се струваше подтискащ.
— Унищожение — каза той. — Ние търсим Ключа — повтори той — вече имаме Дървената Колона, Стоманената Колона и Перспексовата Колона. След миг ще имаме и Златната Греда.
— Не, няма да я имате.
— Ще я имаме — натърти роботът.
— Не, няма. Тя движи кораба ми.
— След миг — повтори роботът търпеливо — ще имаме Златната Греда.
— Няма да имате Златната Греда — каза Зейфод.
— И после ще трябва да отидем — каза роботът с цялата си сериозност — на един купон.
— О, — каза Зейфод удивено. — Мога ли да дойда?
— Не — каза роботът. — Ще те застреляме.
— О, нима — каза Зейфод, клатейки оръжието си.
— Да — каза роботът и го застреля.
Зейфод беше толкова изненадан, че трябваше да го застрелят отново преди да се строполи.
Глава XII
— Шшшт — каза Слартибартфаст. — Слушайте и гледайте.
Нощта се беше спуснала над древната Криккит. Небето беше тъмно и празно. Единствената светлина идваше от близкия град, откъдето оживени празнични звуци се носеха тихо във вечерния бриз. От дървото, под което стояха, се разнасяха опияняващи благоухания. Артър клекна и докосна Информационната Илюзия на почвата и тревата. Пропусна я между пръстите си. Почвата изглеждаше тежка и богата, тревата силна. Беше трудно да се подтисне впечатлението, че мястото беше очарователно във всички възможни аспекти.
Небето, обаче, беше изключително пусто и на Артър му се струваше, че то хвърля известна студенина върху иначе идиличния, макар и невидим в момента, пейзаж. И все пак, предположи той, въпрос на навик.
Усети потупване по рамото и вдигна поглед. Слартибартфаст сочеше към нещо долу от другата страна на хълма. Артър погледна и успя да види само някакви бледи светлинки, които танцуваха и се полюшкваха, придвижвайки се бавно към тях.
Когато наближиха, започнаха да се долавят и звуци. Скоро неясните светлини и звуци очертаха малка група от хора, които на път за в къщи вървяха през хълма към града.
Те минаха съвсем близо до наблюдателите под дървото, поклащайки фенерите си, чиито светлинки проблясваха меко и лудешки между дърветата и тревата. Хората бъбреха със задоволство и пееха за това, колко ужасно хубаво е всичко, колко са щастливи, колко им харесва да работят във фермата и колко приятно е да се връщаш в къщи да видиш жената и децата си. Веселият хор пееше за цветята, които ухаели особено хубаво през това време на годината, и за това, колко жалко, че кучето умряло, като се има предвид, че харесвало толкова много цветята. Артър почти можеше да си представи как Пол Маккартни седи вечерта с крака върху камината, тананика това на Линда и се чуди какво да купи с приходите от песента, вероятно имайки предвид Есекс7.
— Господарите на Криккит — пророни Слартибартфаст с погребален тон.
Настигайки изневиделица собствените му мисли за Есекс, тази забележка предизвика за миг объркване у Артър. После логиката на ситуацията се наложи над разпокъсания му разум и той откри, че все още не може да разбере какво иска да каже старецът.
— Какво? — каза той.
— Господарите на Криккит — каза Слартибартфаст отново и ако преди гласът му беше погребален, този път звучеше като че ли някой с бронхит говори в Хадес8.
Артър се вгледа в групата и се опита да придаде здрав смисъл на малкото, което знаеше до момента.
Очевидно хората в групата бяха извънземни, дори само защото изглеждаха малко високи, тънки, ъгловати и почти толкова бледи, колкото, ако бяха бели. Иначе имаха забележително приятна външност, може би малко причудлива. Във всеки случай човек не би искал непременно да пътува дълго на една седалка с някой от тях. Бяха прекалено мили, за да ги помисли човек за добри и прями хора. Така че, какво толкова дереше дробовете си Слартибартфаст като че ли участваше в радиореклама на един от онези гнусни филми за специалисти по бензинови дърворезачки, които си носят свършената работа в къщи?
И после, тая работа с Криккит също беше доста мътна. Артър още не беше вникнал добре във връзката между това, което той познаваше като крикет и това.
Слартибартфаст прекъсна разсъжденията му, като че ли усещаше, какво му минава през акъла.
— Играта, която познаваш като крикет — каза той и гласът му все още изглеждаше, че се скита залутан из разни подземни коридори — е просто една от онези прищевки на родовата памет, които могат да съхранят живи образи епохи след като тяхното истинско значение се е изгубило в мъглите на времето. От всички раси в Галактиката, вероятно само английската е могла да съживи паметта за най-ужасяващите войни, разединили някога Вселената и да я превърне в това, което, боя се, обикновено се смята за невъобразимо скучна и безсмислена игра.