— На мен лично ми допада — добави той — но в очите на повечето хора, вие сте непоправимо виновни заради проявата си на отвратително лош вкус. Най-отвратителна е онази подробност, когато малката червена топка уцелва уикета.
— Хмм — каза Артър със замислена гримаса, идеща да покаже, че познавателните му нервни клетки правят каквото могат — Хмм.
— И тези — каза Слартибартфаст, връщайки се към гробовния си глас и сочейки групата от хора, които вече ги бяха подминали — са започнали всичко това, което в действителност ще започне довечера. Елате, ще ги последваме и ще видим защо.
Те се изнизаха изпод дървото и тръгнаха след веселата компания по тъмната пътека. Естественият им инстинкт ги караше да се промъкват тихо, като че ли преследват плячка, макар че, тъй като вървяха през запис на Информационни илюзии, със същия успех можеха да вдигат шум до небесата или да вървят съвсем открито.
Артър забеляза, че част от членовете на компанията сега пееха друга песен. Тя достигаше до тях, полюшвайки се в мекия нощен въздух и представляваше сладка романтична балада, която би вързала на Маккартни в кърпа Кент и Съсекс и би му позволила да направи солидна оферта за Хемпшър9.
— Сигурно трябва да знаеш — обърна се Слартибартфаст към Форд — какво е това, което сега ще се случи?
— Аз? — каза Форд. — Не.
— Като малък не си ли учил Древна история на Галактиката?
— В училище седях в киберкуба зад Зейфод — каза Форд — и това беше много разсейващо. Което не значи, че не научих разни зашеметяващи работи.
В този момент Артър забеляза любопитни пасажи в песента, която компанията пееше. Осминковият преход в средата, който би ударил Маккартни в земята, беше удивително лиричен. Авторът на песента описваше среща с момиче не „под луната“ или „под звездите“, а „над тревата“, което се стори на Артър, малко прозаично. Озадачен, той погледна отново черното небе и почувства съвсем ясно, че тук има нещо важно, стига да можеше да го разгадае. Обзе го чувството, че е сам във Вселената и той сподели това.
— Не — каза Слартибартфаст, леко ускорявайки крачка — хората от Криккит никога не са си помисляли „Ние сме сами във Вселената.“ Те са заобиколени от огромен Облак прах, разбираш ли, тяхното единствено слънце с неговия единствен свят, а те се намират на самия източен край на Галактиката. Заради Облака прах никога нищо не е можело да се види в небето. През нощта то е абсолютно пусто. През деня има слънце, но него не можеш да го гледаш направо, така че те не го поглеждат. Почти не забелязват небето. Все едно, че имат бяло петно, което се простира на 180 градуса от единия хоризонт до другия.
— Разбираш ли, причината никога да не си помислят „Ние сме сами във Вселената“ е, че до тази вечер те не знаят нищо за Вселената. До тази вечер.
Той вървеше напред, оставяйки думите да ехтят във въздуха зад него.
— Представи си — каза той — никога да не си и помислял „Ние сме сами“ просто, защото никога не ти е хрумвало да си помислиш, че може да бъде другояче.
Той продължи да върви напред.
— Боя се, че това би било обезкуражаващо. — добави той.
Докато говореше, високо от незримото небе над тях долетя един много тънък тръбен писък. Те погледнаха нагоре тревожно, но за миг-два не различиха нищо.
После Артър забеляза, че хората от компанията пред тях бяха чули шума, но никой от тях не знаеше какво да прави. Ужасени, те се оглеждаха, наляво, надясно, напред, назад и дори надолу. Изобщо не им хрумна да погледнат нагоре.
Човек трябваше да е там, за да усети силата на шока и ужаса им, когато, няколко секунди по-късно, мятайки се и ревейки, горящите останки на един космически кораб се появиха в небето и се разбиха на половин миля от мястото, където бяха застанали Артър и другите.
Някои говорят за „Златно сърце“ с приглушен глас, други за Космически кораб Бистроматика.
Много са тези, които говорят за легендарния и гигантски Космически кораб Титаник, величествен и луксозен пътнически лайнер, изстрелян от големия корабостроителен астероиден комплекс на Артрифактовол преди няколкостотин години и има защо.
Той бил сензационно красив, поразително грамаден и оборудван по-хубаво от който и да било друг кораб в историята, по-точно в това, което остана от нея (виж бележката по-долу за „Кампанията за Реално време“). Той, обаче, имаше нещастието да бъде построен в зората на Невероятностната Физика, много преди този труден и проклет дял на познанието да бъде изцяло или въобще разбран.