— Е, добре — продължи той, метна крака върху скамейката пред себе си и спря за момент, за да махне едно конче от Церемониалните си Морски Мокасини — и така, вие не бихте желали непременно да делите Галактиката с тези момчета.
Това беше така.
Атаката на Криккит върху Галактиката беше зашеметяваща. Хиляди и хиляди огромни военни кораби от Криккит бяха изскочили внезапно от хиперпространството и бяха нападнали едновременно хиляди и хиляди главни населени планети, като първо превземаха жизнено важни материални блага, необходими за приготвянето на следващата вълна от нападение, а после хладнокръвно зазапваха тези планети.
Галактиката, междувременно изживяваше период на необичайно спокойствие и напредък и се разклати подобно на човек, шамаросан изневиделица насред полето.
— Имам предвид — продължи Съдебният Паг, оглеждайки ултрамодерната (това се случи преди десет трилиона години, когато „ултрамодерен“ означаваше много неръждаема стомана и лят бетон) и огромна съдебна зала, — че тези момчета са просто преследвани.
Това също беше вярно и е единственото обяснение, намерено досега, за невъобразимата скорост, с която народът на Криккит преследваше новата си и абсолютна цел — унищожението на всичко, което не беше Криккит.
То е също и единственото обяснение за внезапното овладяване на цялата хипертехнология, използвана за построяването на хилядите им кораби и милионите им смъртоносни бели роботи.
Последните действително хвърляха в панически ужас всеки, който се сблъскваше с тях — в повечето случаи, обаче, ужасът беше изключително краткотраен, както и животът на изпитващата го личност. Роботите бяха яростни и целеустремени летящи бойни машини. Те боравеха с грозни полифункционални бойни бухалки, които размахани по един начин събаряха сгради, а размахани по друг изстрелваха обгарящи Омни-Деструкто Запни лъчи, и размахани по трети начин изстрелваха отвратителен арсенал от гранати, като се започне от мини-запалителните и се стигне до Макси-Слорта Хиперядрените устройства, които бяха в състояние да унищожат едно голямо слънце. Леко почукване по гранатите с бойните бухалки ги запалваше, като същевременно ги изстрелваше с феноменална точност на разстояния, стигащи от някакви си метри до стотици хиляди мили.
— Е, добре — каза Съдебният Паг отново, — и така, ние спечелихме. — Той направи кратка пауза, през която подъвка малко дъвка. — Ние спечелихме — повтори той, — но това не е кой знае какво. Имам предвид една галактика със средни размери срещу една малка планета, и колко време ни отне това? Съдебен Писар?
— Милуд? — каза строгото малко човече в черно, ставайки.
— Колко време, дечко?
— Доста е трудно, милуд, да бъдеш прецизен по тези въпроси. Времето и отдалечеността…
— Отпусни се, момче, бъди по-неясен.
— Едва ли бих искал да бъда по-неясен, милуд, що се отнася… до…
— Стисни зъби и бъди.
Съдебният писар премига. Беше ясно, че той, както и повечето от Галактическите юридически лица, намираше Съдебния Паг (или Зипо Биброк 5 х 108, както по необясними причини беше известен в частния си живот) за доста плачевна фигура. Без съмнение той беше мръсник и грубиянин. Въобразяваше си, че като притежава най-точния открит досега юридически мозък, може да се държи ама съвсем както си иска, но за съжаление, изглежда беше прав.
— Ъ, добре, милуд, съвсем приблизително, две хиляди години — измърмори нещастно Писарят.
— И колко момчета са зилчнати?
— Два трилиона, милуд. — Писарят седна. Една хидрозрима снимка в този момент би показала, че той леко изпаряваше.
Съдебният Паг огледа още веднъж залата, в която бяха събрани стотици най-висши официални представители на Галактическата Администрация, дошли в церемониалните си униформи или тела — в зависимост от метаболизма и обичая си. Зад една стена от Зап-Устойчив Кристал стоеше представителната група на народа на Криккит. Те гледаха всички тези чужденци, събрали се да ги осъдят, със спокойно и учтиво омерзение. Това беше най-значителният случай в историята на правосъдието и Съдебният Паг го знаеше.
Той извади дъвката си и я лепна под стола.
— Тая работа мирише ’ного на труп — каза тихо той.
Суровото мълчание в залата изглежда подкрепи становището му.
— Та, както казах, това е компания от наистина свежи момчета, но вие не бихте искали да делите Галактиката с тях, не и ако те продължават да се държат така, не и ако не ’земат да си дадат малко почивка. Искам да кажа, че би било доста изнервящо, нали така? Пуф, пуф, пуф, кога е нашият ред? Я някой да ми донесе вода, благодаря.