Зипо рязко се изправи.
— Хей, какво? — каза той.
— Всичко е наред — каза тя с глас, който би успокоил Големия Взрив. — Очевидно е имало кратка битка. Ключът и бойният кораб били дезинтегрирани и запокитени в пространствено-временния континуум. Очевидно те са изгубени завинаги.
Тя се усмихна и отля още малко Куалактинска Есенция върху пръстите си. Зипо Биброк 5 х 108 се отпусна и легна пак.
— Направи, каквото направи преди няколко минути — измърмори той.
— Това ли? — каза тя.
— Не, не — каза той — това.
Тя опита още един път.
— Това ли? — попита тя.
— Уииииилаааааах!
Наистина, човек трябваше да е там.
Ароматният бриз се носеше пак откъм морето.
Един магьосник се разхождаше по брега, но никой нямаше нужда от него.
Глава XVI
— Нищо не се губи завинаги — каза Слартибартфаст, а лицето му мъждукаше червеникаво в светлината на свещта, която сервитьорът робот се мъчеше да отнесе — освен Катедралата в Халезм.
— Освен какво? — стреснато попита Артър.
— Катедралата в Халезм — повтори Слартибартфаст. Беше е по времето на моите изследвания в Кампанията за Реално Време, когато аз…
— Освен какво? — отново попита Артър.
Старецът спря за момент и събра мислите си за една последна битка в тази история, или поне така се надяваше. Сервитьорът робот се движеше през пространствено-временните матрици като зрелищно комбинираше неприветливото с раболепното. Посегна към свещта и успя да я хване. Те си бяха платили сметката, бяха спорили убедено кой е ял канелони и колко бутилки вино са изпили. При това, както Артър смътно усети, бяха извели кораба успешно от субективното пространство в паркираща орбита около една странна планета. Сервитьорът сега бързаше да свърши своя дял от играта и да почисти бистрото.
— Всичко ще стане ясно — каза Слартибартфаст.
— Кога?
— След минута. Слушайте. В момента временните потоци са много замърсени. В тях плува страшно много помия и отпадъци, които все повече и повече се ребарбутират във физическия свят. Вихри в пространствено-временния континуум, разбирате ли.
— Така съм чувал — каза Артър.
— Виж какво, къде всъщност отиваме? — каза Форд, бутайки стола от масата нетърпеливо. — Защото ужасно искам да стигна там.
— Отиваме — каза Слартибартфаст с бавен, отмерен глас — да се опитаме да попречим на бойните роботи на Криккит да си възвърнат целия Ключ, който им трябва, за да отключат планетата Криккит от опаковката на Удъл-Времето и да освободят останалата част от армията си и техните откачени Господари.
— Просто — каза Форд — ти спомена за купон.
— Споменах — каза Слартибартфаст и увеси глава.
Той разбра, че това е било грешка. Идеята изглежда успяваше да завладее по странен и нездрав начин ума на Форд Префект. Колкото повече Слартибартфаст разкриваше тъмната и трагична история на Криккит и народа й, толкова повече Форд Префект искаше да се натряска и да танцува с момичета.
Старецът чувстваше, че не е трябвало да споменава купона, освен в краен случай. Но станалото, станало, Форд Префект се беше хванал за това, както Арктурански Мегасюнгер се хваща за жертвата си, преди да отхапе главата й и да отпраши с кораба си.
— Кога — енергично попита Форд — ще стигнем там?
— Когато свърша да ви обяснявам, защо трябва да отидем там.
— Аз знам защо отивам — каза Форд и се облегна назад, пъхайки ръце зад главата си. Той цъфна в една от усмивките си, които караха хората нервно да потръпват.
Слартибартфаст се беше надявал да излезе в спокойна пенсия.
Планираше да се научи да играе на октавентрален хибифон — очарователно безсмислена цел, както сам си даваше сметка, защото нямаше необходимия брой усти.
Планираше също така да напише една ексцентрична и безжалостно непрецизна монография за екваториалните фиорди, за да внесе хаос в сведенията за едно-две неща, които смяташе за важни.
Вместо това, някак си успя да се остави да го уговорят да се захване с една временна работа покрай Кампанията за Реално Време. После, за пръв път в живота си, я взе съвсем на сериозно. В резултат на това ето, че сега прахосваше малкото време, което му оставаше, сражавайки се със злото, като се опитваше да спаси Галактиката.
Намираше, че това е изтощителна работа и тежко въздъхна.
— Вижте сега — каза той — при Камтим…
— Какво? — каза Артър.
— Кампанията за Реално Време, за която ще ви разкажа после. Забелязах, че пет отломъка, появили се сравнително скоро от вихъра, сякаш съответстват на петте липсващи парчета от Ключа. Успях да проследя внимателно само две от тях — Дървената Колона, която се появи на вашата планета, и Сребърната Греда. Изглежда тя се намира на някакъв купон. Трябва да отидем там и да я вземем преди роботите на Криккит да я открият или иначе кой знае какво ще се случи?