Има, или имаше, един поет. Неговото име бе Лалафа. Той бе написал, по всеобща преценка в цялата Галактика, най-изтънчените стихове — Песните за Дългата Страна.
Стиховете са/бяха неизказано прекрасни. С други думи, не можеш да кажеш много неща за тях, без да бъдеш обхванат от вълнение, чувство за правдивост и усещане за пълнотата и целостта на нещата до такава степен, че да не изпиташ необходимост от кратка разходка около блока, с евентуална почивка на връщане в някой бар за една бърза чаша сода. Толкова бяха добри.
Лалафа живял в горите на Дългите Земи на Ефа. Живял и писал стиховете си там. Пишел ги на страници, направени от изсушени хаброви листа, без да ползва предимствата на образованието и машинописните коректори. Пишел за светлината в гората и какво мислел за нея. Пишел за тъмнината в гората и какво мислел за нея. Пишел за момичето, което го напуснало и точно какво мислел за него.
Много време след смъртта му, стиховете били намерени и предизвикали смайване. Новините за тях се разпространили като сутрешната слънчева светлина. Векове наред те осветявали и напоявали живота на много хора, който в противен случай можел да бъде по-тъмен и по-сух.
После, малко след откриването на пътуването във времето, някои главни производители на машинописни коректори се зачудили дали стиховете нямало да бъдат още по-добри, ако Лалафа имаше достъп до някои вискокачествени машинописни коректори и дали не би могъл да бъде убеден да каже няколко думи за техния ефект.
Те тръгнали на път във времето, намерили го, обяснили му положението — с известна трудност — и действително го убедили. Всъщност, убедили го до такава степен, че той станал изключително богат за тяхна сметка, а момичето, за което иначе му било съдено да пише с толкова прецизност, така и никога не го напуснало. Вместо това те се преместили от гората в една доста хубавичка бърлога в града, а той редовно посещавал бъдещето, където водел една шоу-програма, остроумничейки блестящо в нея.
Така и не стигнал до писане на стихове, разбира се, което било проблем, но той лесно бил разрешен. Производителите на машинописни коректори просто изпратили Лалафа някъде за една седмица, заедно с екземпляр на последното издание на книгата му и купчина изсушени хаброви листа, за да препише стиховете си върху тях, правейки между другото странните нарочни грешки и поправки.
Тогава много хора възразили, че стиховете му се обезценили. Други твърдели, че са си съвсем същите както преди, така че какво се е променило всъщност? Първата група хора отвръщали, че работата не е там. Те не били съвсем убедени, в какво точно е работата, но били съвсем сигурни, че не и в това. Тогава подели Кампанията за Реално Време, за да се опитат да спрат вършенето на такива неща. Тяхната кауза била подкрепена в значителна степен от факта, че седмица, след като те подели кампанията, дошла новината за събарянето на прочутата Катедрала в Халезм. Тя не само че била съборена, за да се построи на нейно място нова йонна рафинерия, но така и никога не била построена първоначално, понеже се оказало, че изграждането на рафинерията ще отнеме толкова дълго време, че за да може йонната продукция да излезе навреме, строежът трябвало да се удължи в миналото. Внезапно пощенските картички с катедралата станали невъобразимо ценни.
Така, голяма част от историята си отишла завинаги. Реално Временниците твърдят, че както улесненото пътуване било изравнило разликите между една държава и друга и между една планета и друга, така и пътуването във времето изравнявало сега разликите между една епоха и друга. „Миналото — казват те — сега наистина прилича на една чужда държава. Там нещата се вършат по съвсем същия начин.“
Глава XVIII
Артър се материализира с обичайното залитане и хващане за гърлото, сърцето и различните си крайници, което все още си позволяваше при тези омразни и болезнени материализации, с които решително отказваше свикне.
Огледа се за другите.
Те не бяха там.
Огледа се за другите пак.
Те все още не бяха там.
Затвори очи.
Отвори ги.
Огледа се за другите.
Те упорстваха в отсъствието си.
Преди да направи това напълно излишно упражнение още един път, затвори очи отново, защото само така, със затворени очи, мозъкът му успяваше да регистрира онова, което очите му гледаха, докато бяха отворени. Озадачена гримаса пропълзя по лицето му.