Артър отвори пак очи, за да провери фактите и гримасата застина на лицето му.
Тя стана още по-красноречива и се вкопчи здраво за него. Ако това беше купон, значи беше много тъп, толкова тъп, че всички си бяха тръгнали. Артър отхвърли тази линия на разсъждения като безплодна. Очевидно това не беше купон. Беше лабиринт, или пещера, или някакъв тунел — нямаше достатъчно светлина, за да се разбере какво точно. Всичко беше потънало в мрак — влажен искрящ мрак. Ехото от собственото му дишане беше единственият шум и то звучеше обезпокоено. Артър се изкашля съвсем леко и се заслуша в тънкото призрачно ехо на кашлицата си, което пробягваше по виещи се коридори и невидими зали като, в някой огромен лабиринт и най-накрая се върна при него по същия път, сякаш за да каже „Да?“.
Така ставаше при всеки най-лек звук, който Артър издаваше и това го потискаше. Пробва да си изтананика някоя весела мелодийка, но тя се връщаше при него като куха погребална песен и той престана.
Изведнъж съзнанието му се изпълни е образите от разказа на Слартибартфаст. Почти очакваше да види как смъртоносните бели роботи изплуват тихо от сенките, за да го убият. Дъхът му секна. Те не изплуваха. Дъхът му се възвърна. Артър не знаеше какво беше очаквал.
Някой или нещо, все пак, изглежда го очакваше, тъй като в този момент страховит зелен неонов надпис светна внезапно в мрачната далечина.
Той каза мълчаливо:
Надписът угасна по начин, който Артър съвсем не беше сигурен, че харесва. Той угасна с нещо като презрително фръцване и Артър опита да се убеди, че това е било само идиотски номер на въображението му. Един неонов надпис или свети, или е угаснал, в зависимост от това, дали в него тече ток или не. Няма начин, убеждаваше Артър сам себе си, да мине от едното състояние в другото с презрително фръцкане. Въпреки това, Артър се сви плътно в халата си и потрепери.
В дълбините неоновият надпис загадъчно светна пак, с три точки и запетайка. Ето така:
Само че в зелен неон.
След минута-две недоумяващо зяпане Артър помисли, че надписът иска да подскаже, че има още, че изречението не е довършено. Да подскаже с почти свръхчовешка педантичност, помисли си той. Или в краен случай, с нечовешка педантичност.
Тогава изречението се довърши със следните две думи:
Зави му се свят. Поотърси се, за да погледне ясно още веднъж. Надписът все още гласеше АРТЪР ДЕНТ, така че отново му се зави свят.
Надписът угасна и го остави да премигва в мрака с мътния червен образ на името си, който подскачаше върху ретината му.
сега пък внезапно гласеше надписът.
След момент, добави:
Студеният като камък страх, който витаеше около Артър през цялото време и чакаше този момент, усети, че удари неговият час и го сграбчи. Артър се опита да се пребори с него. Сви се в нещо като дебнеща поза, която беше видял един път по телевизията някой да заема, но явно някой с по-яки колена. Артър се вгледа напрегнато в мрака.
— Ъ, хей — каза той.
Прочисти гърлото си и го повтори, по-високо и без „ъ“-то. На известно разстояние надолу по коридора някой изведнъж сякаш заудря по меден барабан.
Артър се заслуша и установи, че това не са ударите на сърцето му, а че някой надолу по коридора удряше меден барабан.
Капки пот се появиха по веждите му, наедряха и закапаха. Той се опря с ръка на пода, за да подпре стойката си, която очевидно не владееше твърде добре. Надписът отново се промени. Този път той гласеше:
И след кратка пауза добави:
После изгасна отново. Отново го остави в мрака. Очите на Артър като че ли се канеха да изпаднат от главата му. Артър не беше сигурен дали това се дължи на опита им да се вгледат още по-добре или в този момент те просто се канеха да напуснат.
— Хей — каза той отново, като този път се опитваше да придаде на гласа си сурова и агресивна нотка на самозащита. — Има ли някой там?
Отговор нямаше, нищо.
Това потисна Артър още повече, отколкото ако би имало. Той заотстъпва пред страшното нищо. Колкото повече отстъпваше, толкова повече се страхуваше. След известно време осъзна, че причина за това бяха онези филми, в които героят отстъпва все повече и повече пред някакъв въображаем ужас пред себе си само за да се сблъска с него отзад.
Тъкмо тогава му хрумна да се обърне с доста прилична скорост.
Нямаше нищо.
Само чернотата.
Това наистина го потисна, и той заотстъпва назад в посоката, от която беше дошъл.
След известно време, през което той отстъпваше, внезапно му хрумна, че сега е с гръб към онова, каквото и да беше то, към което стоеше с гръб в началото и той отново се обърна.