В този момент се оказа, че вторият му импулс е бил правилен, защото зад него стоеше притихнало неописуемо отвратително чудовище. Тялото на Артър дивашки се закриви, като кожата му се опитваше да скочи на една страна, а скелетът му на друга, докато мозъкът му се опитваше да разбере, през кое от ушите е най-приемливо да изпълзи.
— Басирам се, че не очакваше да ме видиш отново — каза чудовището. Артър си помисли, че това беше идиотска забележка, като се имаше предвид, че не беше срещал съществото по-рано. Беше сигурен, че не е срещал съществото по-рано по простата причина, че досега нощем успяваше да спи спокойно. То беше… то беше… то беше…
Артър замига. Чудовището стоеше притихнало. Все пак изглеждаше малко познато.
Обзе го ужасно ледено спокойствие, когато разбра, че това, към което гледаше, беше висока шест фута холограма на домашна муха.
Зачуди се, защо му показваха висока шест фута холограма на домашна муха точно сега. Чудеше се, чий глас беше чул.
Беше ужасно реалистична холограма.
Тя изчезна.
— Или може би си ме спомняш по-добре — каза внезапно гласът. Беше дълбок, кух, недоброжелателен глас и звучеше като разтопен катран, който изкипява със зли помисли от барабан — като заек.
С внезапно свистене в черния лабиринт се появи заек, огромен, противно мек и любвеобвилен. Всеки мек и любвеобвилен косъм на изображението изглеждаше като реално и самостоятелно нещо, растящо в пухкавата му козина. Артър се сепна, когато видя собственото си отражение в меките му и любвеобвилни немигащи и изключително огромни кафяви очи.
— Роден в тъмнина — гърмеше гласът, — отгледан в тъмнина. Една сутрин за пръв път подадох глава навън в яркия нов свят, за да ми я строшат с нещо, което подозрително приличаше на примитивен инструмент, направен от кремък.
— Направен от теб, Артър Дент, и използван от теб. Доста безжалостно, доколкото си спомням.
— Ти направи от кожата ми торба, за да си държиш разни интересни камъни в нея. Случайно знам това, защото в следващия си живот се възродих като муха, която ти размаза. Отново. Само че този път ме размаза с торбата, направена от предишната ми кожа.
— Артър Дент, ти си не само жесток и безсърдечен човек, ти си освен това и поразително нетактичен.
Гласът млъкна, докато Артър седеше като гръмнат.
— Виждам, че си загубил торбата — каза пак гласът. — Сигурно ти е омръзнала, нали?
Артър безпомощно поклати глава. Искаше да обясни, че всъщност много си е харесвал торбата и се е грижел добре за нея и я е носел със себе си, където и да отивал. Но необяснимо как, всеки път, когато тръгвал занякъде, накрая се озовавал там с друга торба. Дори и сега, докато седят в коридора, той тъкмо бил забелязал, че торбата, която носи в момента, изглежда направена от твърде гадна имитация на леопардова кожа и не е същата, която носел няколко минути по-рано, преди да пристигне на това място. Не била торба по вкуса му и кой знае какво има вътре, след като не е неговата торба. Той би предпочел да му върнат оригинала, само дето, разбира се, ужасно съжалявал, че така безцеремонно я е отстранил, или по-скоро не нея, а съставните й части, т.е. заешката кожа от предишния й притежател, т.е. заекът, към когото в момента има честта да се опитва напразно да се обърне.
Всичко, което в действителност успя да каже, беше „Ърп“.
— Виж саламандъра, върху когото стъпи — каза гласът.
И в коридора до Артър се появи огромен зелен люспест саламандър. Артър се обърна, изквича, отскочи назад и се озова в средата на заека. Изквича пак, но не можа да намери място, накъдето да отскочи.
— Това също бях аз — продължи гласът с ниско заплашително боботене, — като че ли не знаеше…
— Да знам? — шашардисано каза Артър. — Да знам?
— Интересното в превъплъщението — проскърца гласът — е, че повечето хора, повечето духове не съзнават, че то се случва с тях.
Последва ефектна пауза. Колкото до Артър, вече му се бяха събрали достатъчно ефектни неща.
— Аз съзнавах — изсъска гласът, — тоест, започнах да осъзнавам. Бавно. Постепенно.
Той, който и да беше това, направи пауза отново и дълбоко пое въздух.
— Едва ли имах друг избор, нали? — изрева той. — Когато едно и също нещо се повтаряше отново и отново, и отново! Във всеки живот, който съм живял, аз бях убиван от Артър Дент. Във всеки свят, всяко тяло, всяко време в което тъкмо се заселвах, ето ти насреща Артър Дент пуф, и ме убива.
— Трудна е да не го забележиш. Добро напомняне. Добър намек. Добър гнусен номер!