— „Странна работа“ — си казваше духът ми, докато махаше с крила по пътя към оня свят след поредния безплоден Дент-приключен опит да се настани в света на живите — „онзи мъж, който току-що връхлетя върху мен, докато джапах по пътя за любимата си локва, ми изглеждаше някак познат“. И постепенно вързах нещата, Дент, многократен-мой-убиецо!
Ехото на гласа му ревеше нагоре-надолу по коридорите, Артър стоеше безмълвен и вледенен, главата му с поклащаше в неверие.
— Това е моментът, Дент — изкрещя гласът, достигайки този път трескавата височина на омразата, — това е моментът, когато най-накрая разбрах!
Онова, което внезапно се откри пред Артър, беше неописуемо отвратително. Дъхът му спря и той се задави от ужас. Ето един опит да се опише колко отвратително беше то. Представляваше огромна пулсираща мокра пещера с големи, хлъзгави, груби, китоподобни същества, въртящи се из нея, които се плъзгаха по чудовищни бели надгробни камъни. Отгоре се спускаше нещо като грамаден стълб, който разделяше тъмните ниши на две други страховити пещери, които…
Артър Дент внезапно разбра, че вижда собствената си уста. Вниманието му беше привлечено от една жива стрида, пъхната безпомощно в нея.
Той се олюля с вик и отмести поглед.
Когато погледна отново, отблъскващото видение беше изчезнало. Коридорът беше тъмен и за кратко време, изпълнен с тишина. Беше сам с мислите си. Те бяха изключително неприятни и се нуждаеха от компаньонка.
Следващият шум, който се чу, беше ниският тежък тътен от събарянето на огромна част от стената, при което се откри тъмната чернота зад нея. Артър се вгледа натам подобно на мишка, която се вглежда в тъмна кучешка колиба.
Гласът отново заговори.
— Кажи ми, че е било съвпадение, Дент — каза той. — Призовавам те да ми кажеш, че е било съвпадение!
— Беше съвпадение — каза бързо Артър.
— Не беше! — дойде ответният рев.
— Беше — каза Артър — беше.
— Ако е било съвпадение, името ми — гърмеше гласът — да не е Аграджаг!!!
— Предполагам — каза Артър — че се кълнеш, че това е било името ти.
— Да! — изсъска Аграджаг със задоволство, като че ли току-що беше завършил някакъв ловък силогизъм.
— Е, боя се, че все пак беше съвпадение — каза Артър.
— Ела тук и го кажи! — изви гласът, изпадайки внезапно в апоплектичен пристъп.
Артър пристъпи и каза, че е било съвпадение, или поне почти каза, че е било съвпадение. Езикът му се лиши от опора към края на последната дума, защото се появиха светлини и откриха онова, към което беше пристъпил.
Беше Катедрала на Омразата.
Беше продукт на мозък, който беше не просто извъртян, ами направо разтеглен.
Беше огромна. Беше страхотна.
В нея имаше Статуя.
До статуята ще стигнем след малко.
Огромната, невъобразимо огромната зала изглеждаше така, като че ли беше издялана във вътрешността на някоя планина. Това се дължеше на факта, че беше издялана именно там. На Артър му се струваше, че докато стоеше и я зяпаше, залата се върти около главата му до призляване.
Беше черна.
Където не беше, ти се искаше да е, защото цветовете, с които се открояваха някои от неописуемите детайли в нея, преминаваха ужасяващо през целия спектър от невидими нюанси, от Ултра Виолент до Инфра Мъртвено, през Чернодробен Пурпур, Противно Лилаво, Материално Жълто, Изгорян Омбре и Ган Грийн.
Неописуемите детайли представляваха отвратително гнусни водоскоци, напълно в състояние да откажат Франсиз Бейкън от обяда му.
Всички те имаха лица, които гледаха навътре от стените, от колоните, от подпорите, от църковните скамейки към Статуята, до която ще стигнем след малко.
И ако водоскоците биха отказали Франсиз Бейкън от обяда му, то по лицата им се виждаше, че Статуята би ги отказала от техния обяд, ако бяха живи, което не бяха, и ако някой би се осмелил да им го сервира, което изглеждаше малко вероятно.
По монументалните стени бяха изгравирани каменни плочи в памет на загиналите от Артър Дент.
Някои от увековечените имена бяха подчертани и отбелязани със звездичка. Така например, името на една крава, която била заклана и от която се случило Артър да хапне пържоли, беше изписано най-обикновено, докато името на една риба, която Артър сам си хванал, после решил, че не му харесва и я побутнал в края на чинията, беше двойно подчертано, отбелязано с три звездички. Имаше и кървящ меч, добавен просто така, за декорация.
Най-обезпокоително от всичко, освен Статуята, до която почти стигнахме, беше много ясният извод, че всички тези хора и същества са в действителност една и съща личност.
Ясно беше, освен това, че тази личност, колкото и неоснователно, беше изключително разстроена и разярена.