— По едно време — изсъска той, — по едно време реших да се откажа. Да. Няма да се връщам. Ще си стоя на онзи свят. И какво стана?
Артър затръска глава, за да покаже, че нито има представа, нито иска да знае какво. Откри, че се обляга на студения мрачен камък, от който беше издялана, кой знае с какво херкулесово усилие чудовищната пародия на спалните му чехли. Погледна към собствения си ужасяващо пародиен образ, който се извисяваше над него. Все още се чудеше, какво беше това, което вършеше с една от ръцете си.
— Бях издърпан обратно във физическия свят — продължаваше Аграджаг, — като букет петунии. В, бих добавил, саксия. Така, на триста мили над повърхността на една особено мрачна планета започна този щастлив и кратък живот в саксията ми, която нямаше никаква опора. Човек ще рече, че не това е естественото и стабилно положение за една саксия петунии. И ще е прав. Този живот завърши твърде скоро, на триста мили по-надолу. В, бих добавил отново, пресните останки на един кит. Мой духовен брат.
Аграджаг злобно изгледа Артър в нов пристъп на омраза.
— Докато падах надолу — изръмжа той — нямаше как да не забележа един евтин на вид бял кораб. В този евтин на вид бял кораб седеше един самодоволен на вид Артър Дент и гледаше през люка. Съвпадение?!!
— Да! — излая Артър. Той погледна пак нагоре и разбра, че ръката, която го озадачаваше толкова много, капризно призоваваше към съществувание една саксия обречени петунии. Такава концепция не можеш да схванеш от пръв поглед.
— Трябва да си вървя — настоя Артър.
— Можеш да си ходиш — каза Аграджаг, — след като те убия.
— Не, от това няма да има никаква полза — заобяснява Артър, като започна да изкачва твърдата каменна плоскост на издялания си чехъл, — защото аз трябва да спася Вселената, разбираш ли. Трябва да намеря една Сребърна Греда, там е работата. Доста сложно, ако си мъртъв.
— Да спаси Вселената! — изплю се презрително Аграджаг. — Трябваше да помислиш за това преди да започнеш вендетата си спрямо мене! Какво ще кажеш за времето, когато беше на Ставромула Бета и някой…
— Никога не съм бил там — каза Артър.
— …се опита да те убие, а ти бързо се извъртя. Кого мислиш уцели куршумът? Какво каза?
— Никога не съм бил там — повтори Артър. — За какво говориш? Трябва да си ходя.
Аграджаг спря да обикаля.
— Трябва да си бил там. Ти беше отговорен за моята смърт там, както и навсякъде другаде. Невинният наблюдател! — той потръпна.
— Никога не съм чувал за това място — настоя Артър. — И със сигурност никой не се е опитвал да ме убие. Освен тебе. Може би ще отида там по-късно, как мислиш?
Аграджаг премига бавно в нещо като смразяващ логически ужас.
— Не си бил на Ставромула Бета все още! — прошепна той.
— Не — каза Артър, — не знам нищо за това място. И никога не съм бил там, и нямам никакви планове да отивам.
— О, ще отидеш като едното нищо — измърмори Аграджаг със съкрушен глас, — ще отидеш като едното нищо. О, по зарките! — Той се олюля и огледа с див поглед Катедралата си на Омразата. — Довел съм те тук прекалено рано!
Започна да пищи и да реве.
— Довел съм те тук прекалено рано, зарка му!
Изведнъж той се отърси и хвърли пагубен, изпълнен с омраза поглед към Артър.
— Ще те убия въпреки това! — изрева той. Дори ако е логически невъзможно, ще се опитам, зарка му! Смятам да взривя тази планина! — изпищя той — Да видим как ще се измъкнеш от тук, Дент!
Той се втурна с болезнено клатушкане, като накуцваше към един малък черен олтар за жертвоприношения. Крещеше вече толкова бясно, че наистина обезобразяваше лицето си. Артър скочи долу от собствения си крак и хукна да се опита да спре три-четвърти полудялото създание.
Той се хвърли върху него и стовари невероятното чудовище с грохот върху олтара.
Аграджаг изпищя отново, известно време бясно заудря и обърна бясното си око към Артър.
— Знаеш ли какво направи? — изхриптя той мъчително. — Тъкмо си тръгна и ме уби отново. Искам да кажа, какво искаш от мен, кръвопиецо?
Той заудря отново в кратък апоплектичен пристъп, потръпна и колабира, падайки върху едно голямо червено копче на олтара.
Артър, ужасен и изплашен, го втресе първо от това, което се оказа, че е извършил, а после и от гръмкия вой на сирени и звънци, който внезапно разклати въздуха, обявявайки крещяща тревога. Той се огледа с див поглед.
Единственият изход изглежда беше натам, откъдето беше дошъл. Втурна се нататък, захвърляйки отвратителната торба от имитация на леопардова кожа.
Стрелкаше се напосоки, накъдето му видеха очите през лабиринта и му се струваше, че го преследват все по-яростно и по-яростно клаксони, сирени и мигащи светлини.