— Да — увери го Форд. — Няма да те безпокоя с подробностите, защото те биха те…
— Какво?
— Обезпокоили. Но може да ти се стори интересно да узнаеш, че аз собственоръчно съм отговорен за формата на едно животно, което вие наричате жираф. Освен това пробвах да се науча да летя. Вярваш ли ми?
— Кажи ми — попита Артър.
— После ще ти кажа. Ще спомена само, че според Пътеводителя…
— Според?
— Пътеводителя. Пътеводителя на галактическия стопаджия. Не си ли спомняш?
— Да. Спомням си, че го хвърлих в реката.
— Да — каза Форд, — обаче аз си го излових.
— Не си ми споменавал.
— Не исках да го хвърлиш пак.
— Така си е — съгласи се Артър. — Според него?
— Какво?
— Според Пътеводителя?
— Според Пътеводителя има чалъм в летенето — обясни Форд, — или по-скоро се иска умение. Умението се състои в това, да се научиш да се хвърляш на земята и да я пропускаш. — Той леко се усмихна. Показа колената на панталоните си и вдигна ръце, за да покаже лактите си. Бяха целите изподрани и протрити.
— Не съм много добър засега — поясни Форд. После протегна ръка. — Много се радвам да те видя отново, Артър — добави той.
Артър замаяно поклати глава във внезапен пристъп на чувства.
— От години не съм виждал жива душа — проговори той, — ама жива душа. Едвам си спомням как се говори. Непрекъснато забравям думи. Знаеш ли, аз се упражнявам. Упражнявам се, като говоря на говоря на как бяха тия неща, дето като им говориш, хората си мислят, че си смахнат? Като Джордж III.
— Крале? — предположи Форд.
— Не, не — продължи Артър. — Тия неща, на които той е говорил. Абе, заобиколени сме от тях, за Бога. Засаждал съм ги със стотици. Всичките измираха. Дървета! Упражнявам се, като говоря на дърветата. Това за какво ми е?
Форд все още държеше ръката си протегната. Артър я погледна неразбиращо.
— Стисни я — подсети го Форд.
Артър я стисна, отначало нервно, все едно се боеше, че може да се окаже риба. После я грабна с две ръце в завладяващ прилив на облекчение. Той я стискаше и стискаше.
След известно време Форд почувства необходимост да се освободи. Те се покатериха върху една скала наблизо и обходиха с поглед гледката, която им се разкри.
— Какво стана с Голгафринчаните? — попита Форд. Артър сви рамене.
— Много от тях не можаха да изкарат зимата преди три години — отговори той, — а малкото, които оцеляха до пролетта заявиха, че се нуждаели от почивка и отплаваха върху един сал. Според Историята, трябва да са преживели.
— Хм — каза Форд, — добре, добре. — Той лепна ръце на бедрата си и огледа пак пустия свят наоколо. Внезапно се изпълни с енергия и целеустременост.
— Тръгваме — каза той въодушевено, потръпвайки от прилив на енергия.
— Къде? Как? — извика Артър.
— Не знам — отвърна Форд, — но просто чувствам, че тъкмо сега му е времето. Ще стават разни работи. Ние потегляме.
Той снижи гласа си до шепот.
— Открих — каза той — смущения в изпирането. Той впери остър поглед в далечината и изглеждаше, като че ли би искал в този момент вятърът да развее драматично косата му, но вятърът си играеше наблизо с някакви листа и точно сега беше зает.
Артър го помоли да повтори това, което каза, понеже не бе успял да го проумее напълно. Форд го повтори.
— Изпирането? — попита Артър.
— Пространствено-временното изпиране — отвърна Форд и тъй като в този момент вятърът подухна кратко покрай тях, той му се озъби.
Артър кимна и прочисти гърлото си.
— Става дума — попита предпазливо той — за някакъв вид вогонски пералномат или какво?
— Вихър е — поясни Форд — в пространствено-временния континуум.
— Аха — закима Артър. — Бедният той! Бедният той! — пъхна ръце в джобовете на халата си и се загледа разбиращо в далечината.
— Какво? — попита Форд.
— Ъъ, кой — осведоми се Артър — всъщност е изобщо този Вихър?
Форд го погледна сърдито.
— Ти слушаш ли ме като ти говоря? — изскърца той.
— Слушах — каза Артър, — но не съм сигурен, че това ми помогна.
Форд го сграбчи за реверите на халата и заговори толкова бавно, членоразделно и търпеливо, като че ли беше служител от счетоводния отдел на телефонна компания.
— Изглежда — каза той, — че съществуват някакви — каза той, — области на нестабилност — каза той — в структурата… — каза той.
Артър гледаше тъпо халата там, където Форд го държеше. Форд вметна останалото преди Артър да успее да превърне тъпия си поглед в тъпа забележка.
— …в структурата на пространство-времето. — довърши той.
— Аа, така ли — каза Артър.