Очевидно Артър трябваше да оцелее, ако предсказаното поредно произшествие от сагата на неумишлените му убийства на Аграджаг трябваше да се сбъдне. Тази логика на ситуацията по никакъв начин не успяваше да влезе в главата му, нито пък да упражни някакво възпиращо действие върху него в този момент. Той бягаше, обхванат от смъртен страх, който витаеше в, под и над него, като караше косата му да настръхва.
Внезапно отново се спъна и беше изтласкан напред от значителната си инерция. Но тъкмо в момента, когато трябваше да се удари в земята изумително силно, той видя точно пред себе си да лежи малък тъмносин сак, който със сигурност знаеше, че е загубил на Атинското летище преди около десет години по собствената си временна скала. В учудването си той напълно пропусна да се удари в земята и изхвърча във въздуха с пеещ мозък.
Това, което правеше, беше следното: той летеше. Огледа се с изненада, но не можеше да има съмнение, че правеше точно това. Нито една негова част не докосваше земята и нито една негова част дори не я приближаваше. Просто той се носеше, а камънаците свистяха във въздуха под него.
Артър погледна надолу със силно любопитство. Между него и потръпващата земя сега имаше около тридесет фута празен въздух, празен, ако не се броят камънаците, които не оставаха за дълго в него, а се отправяха надолу в желязната хватка на закона за гравитацията. Същият закон, който така внезапно беше дал на Артър свободно.
С непогрешимостта на инстинкта за самосъхранение почти моментално му хрумна, че не бива да се опитва да мисли за това и че ако опита, то законът за гравитацията ще погледне строго към него и ще поиска да знае, какво аджеба, си въобразява той, че прави там горе, след което всичко щеше да бъде загубено.
Така че, той мислеше за лалета. Беше трудно, но го правеше. Мислеше си за прекрасната здрава заобленост на чашката на лалетата, мислеше за интересното им разнообразие от цветове и се чудеше, какъв ли е броят на лалетата, които растат, или по-скоро растяха на Земята в радиус от една миля около дадена вятърна мелница. След известно време тази нишка на мисълта го отегчи застрашително, той почувства как въздухът под него се разцепва, почувства, че се носи надолу към пътеката от подскачащи камънаци, за които толкова усърдно се мъчеше да не мисли. И така, той започна да си мисли за Атинската аерогара, което го задържа около пет минути в едно ползотворно раздразнено състояние, в края на което с изненада установи, че сега се носеше на приблизително двеста ярда над земята.
За момент се зачуди как ще слезе обратно, но тутакси срамежливо се дръпна от тази спекулативна тема и се опита да погледне хладнокръвно на положението.
Той летеше. Какво трябваше да направи в този случай? Погледна надолу към земята. Не направо. Положи всички усилия мимоходом просто да хвърли небрежен поглед. Няколко неща не можеха да убегнат от вниманието му. Едното беше, че изригването на планината изглежда вече привършваше — малко под върха зееше кратер, вероятно там, където скалата се е издигала над върха на огромната пещерна катедрала, собствената му статуя и тъжната фигура на Аграгджа, с когото се отнесоха така зле.
Другото беше сакът му, онзи, който бе изгубил на Атинското летище. Той седеше нахално върху парче чиста земя, заобиколен от изтощените отломъци, но очевидно незасегнат от тях. В момента Артър не можеше да проумее, защо това трябваше да е така. Но тъй като тази мистерия се засенчваше напълно от чудовищната невероятност, чантата да се намира там въобще, той действително не се чувстваше достатъчно подготвен за подобен сорт размисли. Сакът просто беше там. А гадната торба от имитация на леопардова кожа изглежда беше изчезнала, за щастие, ако не и за по-голяма яснота.
Артър се сблъска с факта, че ще трябва да вдигне торбата. Ето, че летеше на двеста ярда височина над повърхността на една чужда планета, чието име дори не знаеше. Не можеше да забрави жалкото състояние на онова нищожно нещо, което представляваше досега животът му, тук, на толкова светлинни години разстояние от разпрашените останки на неговия дом.
Още повече, сети се той, в чантата, ако тя все пак беше в състоянието, в което той я изгуби, се намираше единствената оцеляла във Вселената кутия гръцки зехтин.
Бавно, внимателно, инч след инч, той започна да се спуска, люшкайки се плавно насам-натам, като нервен къс хартия, падащ на земята.
Всичко вървеше добре, той се чувстваше отлично. Въздухът го подкрепяше, но го пропускаше. Две минути по-късно той увисна на някакви си два фута над чантата и се сблъска с няколко трудни проблема. Артър леко се полюшваше. Той се намръщи, но отново, толкова леко, колкото можеше.