Ако вдигне чантата, ще може ли да я носи? Няма ли допълнителната тежест да го дръпне обратно към земята?
Няма ли самият допир с нещо на земята внезапно да отхлаби мистериозната сила, каквато и да беше тя, която го държеше във въздуха?
Няма ли да е по-добре тъкмо сега да бъде по-разумен и да пристъпи от въздуха обратно към земята за миг-два?
Ако го направи, ще бъде ли в състояние някога отново да полети?
Усещането, когато си позволи да го забележи, беше един такъв тих екстаз, че мисълта да го загуби, вероятно завинаги, беше непоносима. С тази тревога на сърцето си, той се плъзна малко нагоре, просто да го усети пак — това удивително и леко движение. Плъзна се и се понесе. Пробва малък лупинг.
Лупингът беше страхотен. С ръце, разперени пред себе си, с развяващи се зад него коса и халат, той се гмурна в небето, мина по корем върху един слой въздух на около два фута от земята и се метна отново нагоре. Спря в края на превъртането и задържа. Просто задържайки. Остана така.
Беше прекрасно.
И това, осъзна той, беше начинът да вдигне чантата. Щеше да направи лупинг надолу и да я грабне в мига, когато се метне обратно. Щеше да я понесе нагоре със себе си. Вероятно щеше малко да се олюлее, но беше сигурен, че ще може да я носи.
Пробва още един-два лупинга за тренировка. Те излизаха все по-добре и по-добре. Полъхът по лицето му, подскачането и извиването на тялото му, всичко това взето заедно го караше да изпитва духовно опиянение, което не беше изпитвал от, от — е, доколкото можеше да се сети, откакто беше роден. Остави се бризът да го поеме и огледа местността, която, както забеляза, беше доста гадна. Имаше ненужен и опустошен вид. Артър реши да не я гледа повече. Просто щеше да вдигне чантата и после той не знаеше какво да прави след това. Реши, че просто ще я вдигне и после ще му мисли.
Нагласи се срещу вятъра, отблъсна се нагоре и се обърна. Понесе се с него. Не си даваше сметка, че тялото му в този момент уиломираше.
Гмурна се под въздушния поток, потопи се — и пикира.
Въздухът се разтвори покрай Артър и той се вряза в него. Земята несигурно се олюля, подреди мислите си и се надигна плавно да го посрещне, като услужливо поднасяше чантата с разкривените й пластмасови дръжки, щръкнали към него.
Внезапно, по средата на пътя надолу, в един опасен момент, той не можеше повече да вярва, че върши всичко това и за малко наистина да престане да го върши. Навреме възвърна самообладанието си, плъзна се над земята, мушна плавно ръката си в дръжките на чантата и започна да се изкачва обратно нагоре, но не можа да го направи и изведнъж пропадна, насинен, одраскан и разтреперан на каменната земя.
Моментално се изправи с треперещи колена и безнадеждно залитна, като увъртя чантата около себе си в агония от печал и разочарование.
Изведнъж краката му залепнаха здраво за земята, както винаги досега. Усещаше тялото си тромаво като чувал с картофи, който се олюлява несигурно към земята, умът му беше лек като торба олово.
Артър неуверено се заклати и залитна, главата му се замая до прилошаване. Пробва отчаяно да се затича, но краката му се оказаха прекалено слаби. Запрепъва се и зашляпа напред. В този момент си спомни, че в чантата сега носеше не само кутията гръцки зехтин, но и едно вино, купено от безмитния магазин. Приятно шокиран от това откритие, той пропусна да забележи, че поне от десет секунди вече отново лети.
Артър изкрещя с облекчение и наслада и пълно физическо задоволство. Той правеше лупинги и кръгчета, лягаше настрани и се въртеше из въздуха. Яхна дръзко едно вертикално течение и прегледа съдържанието на сака. Чувстваше се, както си представяше, че трябва да се чувства един ангел, докато изпълнява знаменития си танц на върха на една игла, а философите упорито го преброяват. Засмя се от удоволствие, когато откри, че в сака наистина има зехтин и вино, както и чифт счупени слънчеви очила, някакви пълни с пясък бански, няколко смачкани пощенски картички на Санторини, голяма и мърлява хавлия, няколко интересни камъка и най-различни хартийки с адресите на хора, за които с облекчение си помисли, че няма да види повече, макар причината да беше толкова тъжна. Той хвърли камъните, сложи си слънчевите очила и пусна късчетата хартия да се носят по вятъра.
Десет минути по-късно, носейки се безметежно през един облак, в гърба му се вряза голям и изключително непристоен купон.
Глава XXI
Най-дългият и най-разрушителен купон, правен някога, тече вече четвърто поколение, и все още никой не дава признаци да си тръгва. Наистина, веднъж някой погледнал часовника си, но оттогава са минали вече единадесет години без никакви последици.