Артър нервно се изправи и внезапно, докато поглеждаше от ръба, му се зави свят до прилошаване. Притисна се назад до стената, мокър от мъглата и от пот. Главата му плуваше свободен стил, а в стомаха му някой бичеше бътерфлай.
Въпреки че се беше добрал тук горе със собствени сили, не можеше да се осмели дори само да си помисли за гадната пропаст пред себе си. Нямаше намерение да си проверява късмета, скачайки долу. Нямаше намерение да се приближава и на инч по-близо до ръба.
Притисна здраво сака до себе си и се запромъква плътно по стената с надеждата да открие врата. Солидната тежест на кутията зехтин му вдъхваше увереност.
Той се запромъква към най-близкия ъгъл с надеждата, че стената от другата страна ще предложи повече възможности за влизане, отколкото отсамната, която не предлагаше нито една.
Повдигаше му се от шубе от неравномерния полет на сградата и след известно време измъкна хавлията от сака си и направи с нея нещо, което утвърди за сетен път челното й място в списъка от необходими вещи, без които си загубен, ако кръстосваш Галактиката на стоп. Той я омота около главата си, така че да не може да вижда какво става.
Краката му се промъкваха по земята. Протегнатата му ръка се плъзгаше по стената.
Най-накрая той стигна ъгъла и ръката му, докато опипваше ръба на сградата, се сблъска с нещо, което така го шокира, че той за малко не полетя надолу. Беше една друга ръка.
Двете ръце се сграбчиха.
Артър отчаяно се мъчеше да използва другата си ръка, за да смъкне хавлията от очите си, но тя държеше сака със зехтина, виното и пощенските картички от Санторини, а той хич не искаше да го остави на земята.
Артър изживя един от онези „себе“ моменти, един от онези моменти, когато внезапно се обръщаш, поглеждаш се и си казваш „Кой съм аз? Какво смятам да правя? Какво съм постигнал? Добре ли я карам?“. Той тихичко захлипа.
Опита се да освободи ръката си, но не успя. Отсрещната ръка здраво я стискаше. Нямаше друг избор, освен да продължи промъкването си към ъгъла. Претърколи тялото си около ъгъла и разклати глава, като се опитваше да смъкне хавлията. Изглежда това предизвика остър писък на неизмеримо дълбоко чувство от страна на притежателя на другата ръка.
Хавлията беше безцеремонно дръпната от главата му и той се озова очи в очи с Форд Префект. Зад него стоеше Слартибартфаст, а зад тях ясно се виждаше портал и грамадна затворена врата.
И двамата се притискаха силно към стената, с див ужас в погледа, докато се взираха в плътния непроницаем облак около себе си и се опитваха да устоят на поклащането и люшкането на сградата.
— Къде, по заркания фотон, беше изчезнал? — изсъска Форд, обзет от паника.
— Ъ, ами — заекна Артър, действително, без да знае как да резюмира нещата толкова накратко. — Тук и там. Вие какво правите тук?
Форд отново обърна подивелите си очи към Артър.
— Няма да ни пуснат вътре без бутилка — изсъска той.
Първото нещо, което Артър забеляза, когато влязоха насред купона, освен шума, задушаващата горещина, дивото изобилие на цветове, подаващо се неясно през замайващия пушек, килимите, набити със стъкла, пепел и петна от авокадо и малката група птеродактилоподобни създания, нападнали неговата лелеяна бутилка вино, грачейки „Ново удоволствие, ново удоволствие“, беше Трилиън, заговорена от един бог на Гръмотевиците.
— Не съм ли ви виждал в Милиуейс? — тъкмо казваше той.
— Вие ли бяхте онзи с чука?
— Да. Предпочитам това тук. Толкова по-неизискано, толкова по-претъпкано.
В стаята отекна крясък от някакво отвратително удоволствие, но източникът му не можеше да се види през задъханата сбирщина от щастливи, шумни същества, които изпадаха от време на време в криза и пищяха весело така, че никой не можеше да чуе какво си говори с другия.
— Изглежда забавно — каза Трилиън. — Какво каза Артър?
— Казах, как, мътните го взели, се озова тук?
— Бях една редица от точици, плаващи случайно през Вселената. Срещал ли си Тор? Той прави гръмотевици.
— Здравейте — каза Артър. — Предполагам, че това трябва да е доста интересно.
— Здрасти — каза Тор. — Така е. Имаш ли пиене?
— Ъ, всъщност не.
— Тогава защо не идеш да си вземеш?
— Ще се видим по-късно, Артър — каза Трилиън.
Нещо в мозъка на Артър се размърда и той се огледа търсещо.
— Зейфод не е тук, нали? — каза той.
— Ще се видим — натърти Трилиън — по-късно.
Тор го гледаше твърдо с черните си като въглени очи.