Брадата му настръхна и малкото светлина, която имаше в помещението, събра сили да се отрази заплашително от рогата на шлема му.
Той подхвана Трилиън за лакътя с изключително грамадната си ръка и мускулите в горната й част се запреместваха един около друг подобно на чифт паркиращи Фолксвагена.
Той я отведе.
— Едно от интересните неща, когато си безсмъртен — каза той — е…
— Едно от интересните неща относно пространството — Артър чу Слартибартфаст да обяснява на едно грамадно и обемисто същество. То имаше вид на някой, който губи битка с розов пухен дюшек и зяпаше с възхищение дълбоките очи и сребърната брада на стареца — е, колко скучно е то.
— Скучно? — озадачено попита съществото и премигна с доста сбръчканите си и кръвясали очи.
— Да — отвърна Слартибартфаст, — смайващо скучно. Умопомрачително също. Виждаш ли, има толкова много от него и толкова малко в него. Би ли искала да ти цитирам някои статистики?
— Ъ, …ами…
— Моля, бих го направил. Те също са твърде сензационно скучни.
— Ще се върна да ги чуя след миг — каза тя, потупа го по ръката, вдигна полите си като малък глисер и се отправи към задъханата тълпа.
— Мислех, че никога няма да си тръгне — изръмжа старецът. — Ела, Землянино.
— Артър.
— Трябва да намерим Сребърната Греда, тя е някъде тук.
— Не може ли малко да се поотпуснем? — попита Артър. — Имах тежък ден. Трилиън е тук, по някаква случайност, не каза каква, вероятно няма значение.
— Мисля за опасността за Вселената…
— Вселената — прекъсна го Артър — е достатъчно голяма и достатъчно стара, за да се грижи сама за себе си за половин час. Добре — добави той в отговор на засиленото жестикулиране на Слартибартфаст, — ще понаобиколя наоколо да видя, дали някой не е видял Гредата.
— Добре, добре — успокои се Слартибартфаст, — добре. — Той самият се гмурна в тълпата и всеки, покрай когото минеше му казваше да се поотпусне малко.
— Виждали ли сте някъде една греда? — попита Артър един малък човечец, който изглежда стоеше и чакаше с нетърпение някой да го заговори. — Направена е от сребро, жизнено важна е за бъдещата сигурност на Вселената и е горе-долу толкова дълга.
— Не — отговори му ентусиазирано смръщеният човечец, — но пийнете си малко и ми разкажете всичко за нея.
Форд Префект се появи, гърчейки се в дивашки, френетичен и не съвсем пристоен танц с едно създание, което изглеждаше, като че ли носеше Сидни Опера Хауз на главата си. Той водеше безсмислен разговор с нея, като се мъчеше да надвика шумотевицата.
— Харесва ми шапката — крещеше той.
— Какво?
— Казах, харесва ми шапката.
— Не нося шапка.
— Е, тогава, харесва ми главата ти.
— Какво?
— Казах, харесва ми главата ти. Интересна конструкция на черепа.
— Какво?
Форд се изхитри да свие рамене в сложната поредица от други движения, които извършваше.
— Казах, че танцуваш страхотно — извика той, — само не кимай толкова много.
— Какво?
— Просто дето всеки път кимаш — каза Форд — оу! — добави той, когато партньорът му кимна напред да каже „Какво?“ и за сетен път го фрасна яко по челото с якото си издадено напред чене.
— Една сутрин планетата ми беше взривена — обясняваше Артър, който съвсем неочаквано за себе си откри, че разказва на човечеца историята на живота си или, поне, избрани откъси от нея, — затова съм облечен така, в халата си. Планетата ми я взривиха с всичките ми дрехи на нея. Не знаех, че ще ходя на купон.
Малкият човечец ентусиазирано кимна.
— По-късно бях хвърлен на един космически кораб. Все така по халат. Не и в скафандър, както нормално би се очаквало. Малко по-късно открих, че планетата ми първоначално е била построена за едни мишки. Можеш да си представиш, как се почувствах. После по мен стреляха известно време и ме накараха да избухна. Всъщност, карали са ме да избухвам смешно често, стреляли са по мене, обиждали са ме, редовно са ме дезинтегрирали, лишавали от чай, а напоследък катастрофирах в едно блато и трябваше да изкарам пет години в някаква влажна пещера.
— Ах — възбудено се обади човечецът, — а добре ли изкара?
Артър ожесточено започна да се дави с пиенето си.
— Каква прекрасно вълнуваща кашлица — каза човечецът, доста стреснат от нея. — Имаш ли нещо против, ако се присъединя към тебе?
С тези думи той изпадна в най-невероятния и най-зрелищен пристъп на кашлица, който пък изненада Артър толкова много, че той от своя страна ожесточено започна да се дави, но откри, че вече го прави и се смути окончателно.
Заедно те изпълниха един дроборазкъсващ дует, който продължи цели две минути преди Артър да успее да се изкашля и изплюе.